Вал Макдърмид - Далечно ехо

Лоусън махна нетърпеливо ръка.

— Предполагам, че посещението ви има някаква връзка с подновяването на следствието по случая Роузи Дъф?

— Да, макар и непряка. Как върви следствието между другото? Имате ли някакъв напредък?

Лоусън отвърна раздразнено.

— Не мисля, че мога да обсъждам работата по текущо следствие с човек във вашето положение.

— И какво по-точно е моето положение? Означава ли това, че продължавате да ме подозирате?

Алекс беше далеч по-уверен в себе си сега, отколкото когато беше на двайсет години — нямаше намерение да подмине намека на Лоусън.

Лоусън се зае да прехвърля разни документи, поставени на бюрото му.

— Вие бяхте свидетел.

— Значи свидетелите нямат право да знаят нищо за хода на следствието? Обикновено, когато има някакъв напредък, вие самите бързате да съобщите на пресата. Защо да нямам същите права, каквито би имал и един журналист?

— За случая Роузи Дъф не разговарям и с пресата — отвърна сухо Лоусън.

— Вероятно защото сте загубили веществените доказателства.

Лоусън го изгледа мрачно.

— Няма да коментирам този въпрос.

Алекс поклати глава.

— Този отговор не ме задоволява. След това, което преживяхме всички преди двайсет и пет години, имам право на нещо повече. Роузи Дъф не беше единствената жертва — и вие отлично знаете това. Може би е време да се обърна към пресата и да ги уведомя, че вие продължавате да ме третирате като престъпник. А мога и да се възползвам от повода, за да им съобщя, че следствието по случая Роузи Дъф е провалено по вина на полицията, че сте изгубили веществените доказателства, които биха могли да ме оневинят и да доведат до залавянето на истинския убиец.

Заплахата явно притесни Лоусън.

— Не се поддавам на опити за сплашване, господин Гилби.

— Нито пък аз — вече не. Ако наистина искате, ще видите снимката си по първите страници на всички вестници — полицаят, натрапил се на сбогуването на отчаяните родители с жестоко убития им син, същия син, чиято невинност е все още под съмнение благодарение на некомпетентността на вашия екип и лично на вас.

— Не е нужно да се държите така — каза Лоусън.

— Така ли? Напротив, считам, че е много необходимо дори. Предполага се, че вие оглавявате подновените следствия по неразрешени случаи. Аз съм свидетел по един от тях. Аз съм един от тези, които откриха тялото на Роузи Дъф. А до ден-днешен представител на полицията не се е свързал с мен. Това по нищо не напомня на старателно водено следствие, нали? А на всичкото отгоре се оказва, че дори не сте в състояние да съхранявате веществените доказателства. Може би беше по-правилно да се обърна направо към следователя, комуто е поверено разследването, а не към някакъв бюрократ, който още предъвква миналото.

Лицето на Лоусън се изопна.

— Господин Гилби, наистина имаме проблем с доказателствения материал по случая. По някое време през изминалите двайсет и пет години дрехите на убитата са изчезнали. Продължаваме да ги търсим, но досега успяхме да открием единствено жилетката, която беше намерена по-далеч от местопрестъплението, известно време след убийството. А по жилетката няма биологичен материал. Не може да бъде открита нито една от дрехите, които биха могли да бъдат подложени на по-съвременни изследвания. Така че за момента сме в безизходица. Всъщност следователката, на която бе поверено следствието, наистина искаше да поговори с вас, просто да прехвърлите някогашните ви показания. Сигурно бихме могли да уговорим срещата й с вас още сега?

— Боже господи! — възкликна Алекс. — Значи най-накрая се сетихте да ме разпитате? Вие май още не разбирате какво става, а? Продължаваме да дрънкаме глупости. Не знаете ли, че двама от нас четиримата бяха убити в рамките на изминалия месец?

Лоусън повдигна вежди.

— Двама ли?

— Зиги Малкиевич също загина при подозрителни обстоятелства — точно преди Коледа.

Лоусън придърпа някакъв бележник и взе писалката си.

— За първи път чувам. Къде се е случило произшествието?

— В Сиатъл, той живееше от дванайсет години там. Пожарът бил предизвикан със запалителна бомба със закъснител. Зиги изгорял в леглото си. Можете да се обадите на тамошната полиция. Единственият заподозрян, с когото разполагат, е човекът, с когото Зиги живееше, а можете да ми вярвате, че по-тъпа хипотеза от тази не може да се измисли.

— Съжалявам за случилото се с господин Малкиевич…

— Доктор Малкиевич — прекъсна го Алекс.