Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Следователно по жилетката й е имало следи от боя — каза замислено Лин. — Затова са вземали образци за сравнение.

— Да, но очевидно образците от нашето жилище не са съвпаднали със следите по жилетката — нали иначе положението ни щеше да стане още по-тежко.

— Питам се дали сега са направили нов анализ. Лоусън спомена ли нещо такова?

— Всъщност не. Каза само, че не разполагали тъкмо с дрехите, по които имало материал, подходящ за по-съвременен анализ.

— Това са пълни глупости. Имаш ли представа колко се е усъвършенствал анализът на боите. Сега получавам от лабораториите далеч по-детайлни анализи в сравнение с информацията, която ми пращаха дори преди четири-пет години. Редно е да изследват жилетката наново. Трябва да се видиш пак с Лоусън и да настояваш за ново изследване.

— Каква полза от ново изследване, след като не знаят с какви образци да правят сравнения. Лоусън няма да се подчини само защото аз настоявам.

— Но нали ти каза, че той държи да приключи успешно това следствие?

— Лин, ако имаше какво да се направи, те отдавна щяха да са го свършили.

Лин внезапно се зачерви от яд.

— Божичко, Алекс, чуваш ли се въобще какво говориш? Наистина ли имаш намерение да седиш и да чакаш каква друга катастрофа ще връхлети в живота ни? Брат ми е мъртъв. Някой е влязъл най-спокойно в дома му и го е убил. Единственият човек, който би могъл да ти помогне, те смята за параноик. Не искам да умреш и ти, Алекс. Не искам дъщеря ти да не помни баща си.

— Да не мислиш, че аз го искам? — Алекс притисна бебето към гърдите си.

— Тогава престани да се държиш като безгръбначно същество. Ако вие двамата с Уиърд сте прави, човекът, който е убил Зиги и Мондо, ще преследва и вас. Единственият начин да се отървете, е убиецът на Роузи да бъде разкрит най-сетне. Ако Лоусън не иска да се занимава с това, опитай да го откриеш ти. Не би могъл да имаш по-добра мотивация от тази, която в момента спи в ръцете ти.

Лин беше права. От мига, в който се роди Давина, Алекс не беше на себе си от вълнение, и още не можеше да свикне с дълбочината на това ново чувство.

— Аз съм производител на поздравителни картички, а не детектив, Лин — възрази той неуверено.

Лин продължаваше да го гледа ядосано.

— А имаш ли представа колко пъти справедливостта е възтържествувала само защото някой обикновен човек е проявил упорство и не се е отказал да търси истината?

— Но аз нямам представа откъде да започна!

— Помниш ли онзи сериал за съдебната медицина, който течеше преди две години по телевизията?

Алекс изпъшка. Така и не бе успял да развие подобна на нейната страст към трилърите — било то по телевизията или на големия екран. Обичайната му реакция на поредния филм с инспектор Морз, инспектор Фрост или инспектор Уексфорд беше да си вземе скицника и да се оттегли някъде по-настрани, за да нахвърля нови идеи за картички.

— Смътно — каза той.

— Спомням си как един от интервюираните специалисти каза, че много често не цитират всичко в докладите си — следи, които не подлежат на анализ например, такива неща. Щом не могат да бъдат от полза на следователите, не ги коментират изобщо. Доколкото разбирам, правят го умишлено, за да не злоупотребява защитата с тях и да не обърква излишно съдебните заседатели.

— Не виждам с какво ни помага това. Дори да можех по някакъв начин да се добера до оригиналните доклади от лабораторията, не бихме могли да знаем има ли нещо пропуснато и какво е то, нали?

— Така е. Но може би, ако успеем да открием човека, който е отговарял за лабораторните изследвания по онова време, той би си спомнил нещо, което тогава е изглеждало ненужно, а междувременно е добило съвсем различна стойност. Може дори да е запазил бележките си от онова време — Лин така се беше ентусиазирала, че забрави гнева си. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че хормоналният шок се е отразил на мисленето ти — отвърна Алекс. — Как си я представяш тази работа — аз ще попитам Лоусън кой е ръководил изследването на веществените доказателства и той веднага ще ми каже, така ли?

— Разбира се, че няма да ти каже — тя изви презрително устни. — Но на някой журналист ще каже, нали?

— Единствените журналисти, които познавам, поддържат рубрики от рода на „Живот и стил“ в неделните вестници — отбеляза Алекс.

— Ами започвай тогава да им звъниш и да ги молиш да те свържат с някой техен колега, който би свършил работа — каза категорично Лин. Алекс знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с нея, когато е в такова настроение. Но когато се зае примирено да търси телефонните номера на познати журналисти, внезапно му проблесна една идея. Така можеше дори да удари с един куршум два заека. Можеше, разбира се, да предизвика и крайно нежелателни последици. Но имаше само един начин да разбере какво ще стане — трябваше да опита.