Вал Макдърмид - Далечно ехо

Макфадън си каза, че болничните паркинги са отлично място за следене. На такива места има постоянно движение и много хора седят и чакат в колите си. Освен това са и добре осветени, та няма опасност да изпуснеш плячката си. Никой не ти обръща внимание и можеш да си седиш в колата с часове, без това да се стори съмнително някому. Не като тихите улички в предградията, където веднага ще те попитат какво търсиш там.

Чудеше се кога ли Гилби ще прибере дъщеря си у дома. Беше се опитал да измъкне някакви сведения от болницата, но му отговориха много уклончиво, казаха само, че детето е добре. Всички хора, които носеха отговорност за деца, бяха станали извънредно предпазливи напоследък.

При мисълта за това дете го изгаряше дълбоко негодувание. Никой нямаше да го захвърли, да го предаде като ненужна вещ в ръцете на напълно непознати хора. Чужди хора, които да го принудят да води живот, изпълнен с постоянна тревога, че може да направи нещо не както трябва. Осиновителите му никога не го бяха били, никога не бяха упражнявали физическо насилие върху него. Но го караха да се чувства едва ли не малоумен, постоянно го упрекваха за едно или друго — и категорично прехвърляха вината за всеки негов недостатък на унаследената лоша кръв. Липсваха му не само обич и нежност — в семейните истории, които бе слушал като дете, ставаше дума за хора, които му бяха напълно чужди. Той беше чужд на историята на собствения си живот.

Никога нямаше да може да се погледне в огледалото и да види отражението на майчините черти в собственото си лице. Никога не би могъл да забележи някоя от онези странни родови приемствености, когато реакциите на едно дете възпроизвеждат точно тези на единия от родителите. Той се луташе из този свят, откъснат от всички наоколо. Единствените истински роднини, които имаше, не искаха и да чуят за него.

А сега детето на Гилби щеше да има всичко, от което той бе лишен — въпреки че самият Гилби беше виновен за неговата загуба. Тази мисъл не даваше покой на Макфадън, гризеше го, промъкваше се до сърцевината на пресъхналата му душа. Не беше честно! Детето скоро щеше да се озове у дома си, щеше да бъде обгърнато от обич и сигурност — а нямаше право на това.

Време беше да състави план за действие.

Уиърд целуваше едно по едно децата си, които се качваха в колата. Не знаеше кога ще ги види пак и сбогуването при тези обстоятелства разкъсваше сърцето му. Но той съзнаваше, че тази болка е незначителна в сравнение с това, което би му причинило съзнанието, че е стоял със скръстени ръце и с бездействието си е допуснал да им се случи нещо лошо. Само след няколко часа път те щяха да бъдат на сигурно място, в планините, в укрепеното селище на група последователи на евангелистката църква, решили да се върнат назад към природата. Водачът им някога беше служил в църквата на Уиърд. Дори органите на федералното правителство биха се затруднили да ги открият на това място, камо ли пък някакъв отмъстителен убиец, който действаше сам.

Понякога си казваше, че реакцията му е крайна, но не обръщаше особено внимание на тази мисъл. Годините, прекарани в разговори с Бога, му помагаха да пропъжда лесно съмненията, когато се налагаше да взема решение. Той прегърна жена си и я притисна здраво към себе си.

— Благодаря ти, че прие сериозно това, което ти разказах — каза той.

— Винаги съм те приемала сериозно, Том — прошепна тя и плъзна ръка по копринената предница на ризата му. — Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш и за себе си така, както се погрижи за нас.

— Трябва само да проведа един телефонен разговор и веднага след това потеглям и аз. За никого не би било лесно да ме проследи или пък да открие мястото, където отивам. Ще изчакаме да мине време, ще се уповаваме на Бога, и аз съм сигурен, че ще успеем да избегнем тази заплаха — той се наведе към нея и двамата се целунаха дълго и силно. — Върви с Бога.

Той изчака жена му да седне зад волана и да запали двигателя. Децата му махаха, по лицата им се четеше радостно вълнение от предстоящото приключение и неочакваната ваканция. Сега в планините беше много студено, но те щяха да се справят. Уиърд проследи с поглед колата, докато тя се скри зад завоя на улицата, а после се прибра забързано вкъщи.

Един колега от Сиатъл му беше дал телефона на някакъв частен детектив, беше го уверил, че човекът е почтен и дискретен. Номерът беше на мобилен телефон. Уиърд го набра и зачака.

— Пийт Мейкин на телефона — човекът отсреща имаше бавния, провлечен изговор, типичен за хората от Западното крайбрежие.