Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Господин Мейкин? Казвам се Том Маккий. Преподобният Маккий. Преподобният Полк ми даде вашия телефон.

— Обичам свещеници, които наистина се стараят пред паството си — отбеляза Мейкин. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Много държа да разбера кой е човекът, изпратил определен венец на едно погребение, състояло се наскоро в Сиатъл. Възможно ли е да го откриете?

— Предполагам. С какви данни разполагаме?

— Не знам къде е бил поръчан венецът, но цветята бяха аранжирани по запомнящ се начин. Кръг от бели рози и розмарин. Текстът на картичката гласеше „Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.

— Розмаринът не вехне — миналото не се забравя — повтори Мейкин. — Прав сте, звучи необичайно. Не си спомням да съм попадал на нещо подобно. Който и да е изпълнил поръчката, вероятно го помни. А сега бихте ли ми казали къде точно се е състояло погребението и кой е бил покойникът?

Уиърд му каза, като се постара да издиктува буква по буква името на Зиги.

— Колко време ще ви отнеме издирването?

— Зависи. Може да успея да взема от погребалната агенция списък на тези цветарски магазини, които са техни обичайни доставчици. Но ако този списък не помогне, ще се наложи да прехвърля доста обширна територия. Така че работата може да отнеме само няколко часа, но може и да се проточи в продължение на дни. Дайте ми някакви ваши данни, за да знам къде да ви търся.

— През следващите дни връзката с мен ще бъде доста трудна. Най-добре ще е аз да ви се обаждам всеки ден, ако не възразявате, разбира се.

— Няма проблем. Но ще ми трябва аванс, за да започна работа.

Уиърд се усмихна иронично. Напоследък дори свещениците не вдъхваха необходимото доверие.

— Ще ви изпратя запис. Каква сума ще бъде необходима?

— Петстотин долара са достатъчни — Мейкин продиктува номера на сметката си на Уиърд. — Веднага щом получа парите, се заемам с работата. Благодаря ви, че се обърнахте към мен.

Уиърд затвори телефона. Странно, но проведеният разговор го беше успокоил. Пийт Мейкин не си беше губил времето да разпитва за какво му е необходима търсената информация, нито пък се бе опитал да представи задачата като по-сложна, отколкото бе всъщност. Правеше впечатление на човек, комуто може да се има доверие. Уиърд се качи в спалнята, свали свещеническите одежди и ги замени с удобни джинси, бежова памучна риза и меко кожено яке. Беше подредил вече пътната си чанта, оставаше само да прибере Библията от обичайното й място на нощното му шкафче. Пъхна я в един страничен джоб, огледа добре познатата стая, притвори очи и започна да се моли.

След около час той вече излизаше от паркинга за дълъг престой до летището в Атланта. Имаше достатъчно време да се регистрира за полета до Сан Диего. Още довечера смяташе да мине границата и да потърси анонимността на някой евтин мотел в Тихуана. При нормални обстоятелства никога не би избрал да отседне на такова място, а това гарантираше допълнително безопасността му.

Който и да си бе поставил за цел да се добере до него, нямаше да успее да го стори.

Джаки изгледа мрачно Алекс.

— Тя не е тук.

— Знам. Исках да поговоря с вас.

Тя изсумтя презрително и скръсти ръце. Днес беше с кожени панталони и тясна черна тениска. На едната й вежда блещукаше мъничък брилянт.

— Да ме предупредите да я оставя на мира, а?

— Кое ви кара да мислите, че това е моя работа? — попита спокойно Алекс.

Тя повдигна вежди.

— Защото сте мъж, защото сте шотландец, и защото тя е част от семейството ви.

— Не е необходимо да търсите разправия, това може само да ви навреди. Вижте, дойдох да поговорим, защото ми се струва, че можем да си бъдем от полза.

Джаки наклони глава встрани и го изгледа нахално.

— Не спя с мъже — това би трябвало вече да ви е станало ясно.

Вбесен, Алекс се обърна, за да си тръгне. Беше поел риска да ядоса Лин за нищо и никакво.

— Само си губя времето тук. Очаквах, че ще оцените предложението ми, защото то би могло да свали подозренията от вас.

— Чакайте малко. За какво ви е да ми предлагате помощ?

Вече стъпил на външната площадка, той спря.

— Можете да сте сигурна, че това не се дължи на природния ви чар. Ако осъществите идеята ми, и аз ще се успокоя.

— Макар да се съмнявате, че може да съм убила вашия зет.

Алекс изпъшка.

— Вярвайте ми, бих спал много по-спокойно, ако можех да вярвам, че вие сте виновна за смъртта му.

Джаки се наежи.

— Защото в такъв случай лесбийката би си получила заслуженото, нали?