Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Не съвсем — каза едва чуто Лоусън.

— Какво искате да кажете? — попита рязко Алекс, усетил как отново го обзема безпокойство.

Лоусън доби гузния вид на човек, казал неволно нещо, което е трябвало да пази в тайна.

— Не ми обръщайте внимание, просто мислех на глас.

— Вижте какво, не си въобразявайте, че ще ме отпратите просто така. Какво искахте да кажете с това „не съвсем“?

Алекс се приведе напред, като че ли всеки момент щеше да скочи и да сграбчи Лоусън за реверите на безукорно скроената му униформа.

— Не биваше да казвам това. Съжалявам, просто не мога да не разсъждавам като полицай.

— Доколкото знам, именно за това ви плащат. Хайде, казвайте.

Очите на Лоусън се стрелкаха ту наляво, ту надясно, като че ли търсеше път за бягство. Потри с ръка горната си устна, въздъхна тежко и каза:

— Синът на Роузи.

Лин гледаше стъписано Алекс, без да спира да полюлява лекичко дъщеря им, която държеше на ръце.

— Я повтори! — каза тя.

— Роузи е имала син. Това е нещо, което така и не се е разбрало навремето. По някаква причина патоанатомът не е забелязал по време на аутопсията, че е раждала. Лоусън призна, че тогавашният съдебен лекар бил някакво старче пред пенсия, и при това пиел доста. Допълни обаче в негова защита, че раната в корема може да е прикрила следите. Разбира се, никой от семейството не казал нищо, защото се страхували да не се разчуе, че е зарязала детето си. Освен това образът на невинна жертва веднага е щял да бъде изместен от представата за момиче, което е получило това, което си е просило. Човек не може да ги вини, че са мълчали.

— Но аз не ги обвинявам — достатъчно е само да си припомня как отвратително се държаха журналистите с вас, за да приема, че всеки на тяхно място би направил същия избор. Но от къде на къде синът се появява чак сега?

— Според Лоусън бил осиновен и едва миналата година решил да потърси истинската си майка. Открил жената, която била управителка на приюта по времето, когато Роузи отишла да роди там — и от нея разбрал, че така и не го очаква щастлива семейна среща.

Давина изплака, Лин й се усмихна и пъхна малкия си пръст в устата й.

— Трябва да е било ужасно за него. Вероятно човек трябва да събере много смелост, за да тръгне да търси истинската си майка, съзнавайки, че тя вече веднъж се е отказала от него — и че това може да се повтори. И все пак сигурно се е бил вкопчил в надеждата, че тя ще го посрещне с разтворени обятия.

— Така е — а после е установил, че някой го е лишил от тази възможност още преди двайсет и пет години — Алекс се наведе към Лин. — Мога ли да я подържа малко?

— Разбира се. Яде скоро и сега сигурно ще поспи — Лин внимателно подхвана дъщеря си и я подаде на Алекс като най-ценното и крехко нещо на света. Той пъхна ръка под нежното вратле и я притисна към себе си. Бебето измърка тихичко, поразмърда се и отново заспа. — Значи Лоусън смята, че синът на Роузи е този, който ви преследва?

— Лоусън изобщо не вярва, че някой ни преследва. Смята ме за откачен параноик, който прави от мухата слон. Много се смути, когато изтърва неволно онова за сина на Роузи, и започна да ме уверява много настоятелно, че човекът бил напълно безобиден. Между другото, казвал се Греъм. Лоусън отказа да ми съобщи фамилното му име. Доколкото разбрах, работел в някаква компютърна фирма. Спокоен, уравновесен, съвсем нормален човек — каза Алекс.

Лин поклати глава.

— Не е за вярване, че Лоусън приема всичко като на шега. И кой според него е изпратил венците?

— Не знае и не го интересува кой ги е пратил. Единственото, което го вълнува, е драгоценното му следствие, което очевидно пропада за втори път.

— Тези хора явно не са годни да водят домакинство, камо ли пък следствие. Можа ли да даде някакво обяснение как са успели да затрият цяла кутия с веществени доказателства?

— Не са загубили всичко. Излиза, че все още е налице жилетката, която била открита допълнително — хвърлена през оградата в нечия градина. Дали са я за изследване отделно от останалите дрехи, което обяснява защо е била прибрана отделно от тях.

Лин се намръщи.

— По-късно ли са я открили? Като че ли си спомням нещо за някакво второ претърсване на жилището ви — Мондо се оплакваше, че пак обърнали всичко наопаки седмици след убийството.

Алекс се опита да си припомни.

— След първото претърсване… да, дойдоха още веднъж, след Нова година. Помня, че остъргваха боя от стените и тавана. И ни разпитваха дали наскоро не сме ги пребоядисвали — той се засмя. — Само това липсваше, да боядисваме. Освен това си спомням, че Мондо ги беше чул да говорят за някаква жилетка. Тогава той предположи, че търсят нещо, което някой от нас е носил. Но очевидно не е било така. Говорели са за жилетката на Роузи — заключи той доволно.