Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Можете ли поне за пет минути да забравите предразсъдъците си? — сопна се ядосано Алекс. — Щях да съм доволен, ако знаех, че вие сте виновна за смъртта на Мондо, защото в такъв случай бих се почувствал в безопасност.

Джаки отново наклони глава на една страна, неволно заинтригувана.

— Това действително звучи много странно.

— На площадката ли ще разговаряме?

Тя го покани с жест да влезе и отстъпи встрани.

— По-добре ще е да влезете. В какъв смисъл „в безопасност“? — попита тя, когато той се върна, взе стол и седна.

— Имам някои предположения във връзка със смъртта на Мондо. Не знам дали ви е известно, но друг мой приятел загина при съмнителни обстоятелства само преди няколко седмици.

Джаки кимна.

— Елен спомена нещо такова. Бил е приятел на вас и Мондо от студентските години, нали?

— Бяхме четирима приятели. Израснахме заедно. Бяхме близки още в гимназията и заминахме заедно да следваме. Една вечер се връщахме доста пияни от купон и се натъкнахме на тялото на млада жена…

— Знам цялата история — прекъсна го Джаки.

Алекс бе обзет от облекчение, че няма да се наложи да повтаря целия разказ за последиците от убийството на Роузи Дъф.

— Добре, значи сте наясно. Това, което ще ви кажа сега, може да прозвучи налудничаво, но според мен Мондо и Зиги загинаха, защото някой си е наумил да отмъщава за смъртта на Роузи Дъф. Така се казваше убитото момиче — допълни той.

— Защо мислите така? — тя се приведе напред, опряла лакти на коленете си, заинтригувана въпреки желанието си. Надушваше възможност за интересен материал, а това бе достатъчно да я накара да забрави временно враждебността си.

— Звучи доста неубедително — поде Алекс и й разказа за венците. — Името й беше всъщност Роузмари — поясни той накрая.

Джаки повдигна вежди.

— Доста е зловещо — отбеляза тя. — Не съм попадала на подобен текст за надгробен венец. Трудно е да се обясни по друг начин, освен наистина като намек за онова момиче. Разбирам защо сте се притеснили.

— Полицията не е на същото мнение. Държаха се с мен като с дете, което се бои от тъмното.

Джаки изфуча презрително.

— Е, и двамата вече знаем колко ги бива в заключенията. Но какво бих могла да направя аз?

Алекс доби леко смутен вид.

— На Лин й дойде идеята, че ако успеем да открием кой е убил Роузи, този, който е решил да си отмъщава, ще се откаже от намеренията си — преди да стане късно за нас двамата, които сме още живи.

— Звучи съвсем разумно. Не можете ли да убедите полицията да поднови следствието? С тези нови технологии…

— Но те вече го подновиха. Полицията на Файф преразглежда студени досиета, и този случай е в списъка. Но са се озовали в задънена улица — и то най-вече защото веществените доказателства са изчезнали. Лин мисли, че ако успеем да открием кой е човекът, който е правил изследването в съдебномедицинската лаборатория навремето, той би могъл да знае нещо повече за резултатите от анализа — не само това, което е вписал в официалния доклад.

Джаки кимна с разбиране.

— Знам, понякога умишлено пропускат някои неща, за да не дават възможност на защитата да отклонява вниманието на съдебните заседатели. Значи искате аз да открия този човек и да го интервюирам?

— Нещо такова, да. Казах си, че можете да заявите, че готвите по-обширен материал за случая, и че ще се заемете по-подробно с някогашното следствие. Може би дори ще успеете да убедите някой в полицията да ви осигури достъп до документи, които никога не биха показали на мен?

Тя сви рамене.

— Струва си да опитам.

— Значи ще се заемете с това?

— Нека си говорим честно, Алекс. Нямам кой знае какъв интерес да ви спасявам кожата. Но вие сте прав — в случая и аз имам какво да спечеля. Ако ви помогна да научите кой е убил Дейвид, ще помогна и на себе си. Е, към кого трябва да се обърна?

На бюрото си Джеймс Лоусън откри кратка бележка.

„Хората от екипа по преразглеждането на студените досиета молят да им се обадите при първа възможност“.

По нищо не личеше настояването им да е свързано с нещо неприятно, затова и Лоусън тръгна към стаята на отдела, обзет от умерен оптимизъм. Предположенията му се оправдаха напълно още щом отвори вратата — първото, което видя, беше бутилка „Феймъз Грауз“ на масата. Всички следователи бяха с чаши в ръце. Лоусън се усмихна.

— Като че ли имаме повод да празнуваме — отбеляза той.

Инспектор Робин Макленън пристъпи напред и му поднесе чаша с уиски.