Вал Макдърмид - Далечно ехо

Когато се настани срещу заместник-началника на полицията Лоусън, й беше доста трудно да си го представи като млад патрулен полицай. Беше от хората, които сякаш се раждат зрели, понесли грижи и ангажименти на плещите си, а тъкмо днес раменете му изглеждаха особено приведени под тежестта им. Сигурно скоро бе навършил петдесет години, но създаваше впечатлението, че би се чувствал по-добре в някоя зала за боулинг, отколкото тук, обременен с мисълта за всички текущи следствия в региона.

— Тази ваша идея ми се струва доста необичайна — каза той, след като се запознаха.

— Всъщност не е толкова странна. Хората рядко се замислят върху детайлите от работата на полицията. Не е зле да им се напомни колко много път сте изминали за доста кратко време. Разбира се, налага се да натрупам много повече данни от тези, които ще използвам в окончателния вариант на статията си. В нашата работа накрая обикновено се изхвърлят около деветдесет процента от резултатите на проучванията.

— А за кое издание е статията? — попита той небрежно.

— За „Венити Феър“ — отвърна тя веднага. Винаги беше за предпочитане да излъже, че работи по твърда поръчка — така хората не оставаха с впечатление, че им губи времето.

— Е, аз съм на ваше разположение — каза той с малко принудена усмивка и разпери широко ръце.

— Задължена съм ви за проявеното разбиране, защото предполагам, че програмата ви е много натоварена. А сега нека се върнем към онази декемврийска нощ през 1978 година. Какви бяха обстоятелствата, които ви свързаха със случая?

Лоусън издиша шумно през нос.

— По онова време бях патрулен полицай и през въпросната нощна застъпих нощна смяна. Задължението ми беше да обикалям цяла нощ с патрулната кола, освен през предвидените кратки почивки. Но вероятно ще ме разберете, като ви кажа, че всъщност изобщо не шофирах по цяла нощ — той се усмихна едва-едва. — И тогава страдахме от бюджетните ограничения — нямаше как да измина повече от четиридесет мили в рамките на една смяна. Затова имах обичая да се въртя из центъра на града по времето, когато затваряха кръчмите, а после си намирах някое тихо местенце и седях в колата, докато не получех сигнал да отида някъде другаде. А това се случваше доста рядко. Сейнт Андрюз е доста спокойно градче, особено пък по време на ваканциите, когато студентите ги няма.

— Трябва да е било досадно — каза тя съчувствено.

— И още как. Вземах си транзистор, но обикновено и по радиото нямаше нищо интересно. Най-често паркирах близо до входа на Ботаническата градина. Мястото ми харесваше — приятно и спокойно, а същевременно оттам се стигаше за броени минути до почти всяка на точка на центъра. През онази нощ времето беше наистина ужасно. Цял ден ту валеше сняг, ту спираше, но към полунощ беше натрупало. Затова и беше още по-спокойно от обикновено. В такова време хората предпочитаха да си стоят по къщите. После, към четири часа, видях някакъв човек да гази из снега и да се насочва право към мен. Излязох от колата и, да ви кажа честно, първоначално реших, че е не само пиян, но и побъркан, и че се кани да ме нападне. Беше млад човек, потен и задъхан, и целият оплескан в кръв. Започна да обяснява, че намерили на Халоу Хил тежко ранено момиче.

— Трябва доста да сте се стреснали — подсказа Джаки.

— Казах си, че може да е някакъв номер — пияни студенти, решили да се позабавляват за сметка на полицията. Но момчето беше много настоятелно. Каза, че случайно се препънал в момичето, което лежало в снега и било изгубило много кръв. Бързо ми стана ясно, че е съвсем искрено уплашен и не разиграва номера. Обадих се по радиостанцията в централата и съобщих, че отивам по сигнал към Халоу Хил, където била намерена ранена жена. Качих момчето в колата…

— Това е бил Алекс Гилби, нали?

Лоусън повдигна вежди.

— Явно добре сте се подготвили.

Тя сви рамене.

— Прехвърлих тогавашните публикации по темата, това е всичко. Значи вие потеглихте заедно с Гилби обратно към Халоу Хил? И какво открихте там?

Лоусън кимна.

— Когато пристигнахме на Халоу Хил, Роузи Дъф вече беше мъртва. Около тялото стояха трима младежи. Стана ми ясно, че трябва да охранявам мястото като сцена на престъпление, и се обадих в централата да изпратят още колеги. Помолих да изпратят и униформени, и хора от криминалния отдел, и наредих на момчетата да слязат по-надолу по хълма. Признавам, че бях съвсем объркан. През живота си не се бях озовавал в подобна ситуация, а не бях и сигурен дали не стоя насред виелицата, заобиколен от четирима убийци.