Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Не знам доколко сте склонна да навлезете в подробности — каза тя и огледа колебливо купчините папки пред тях.

— Бих искала да си създам лично впечатление за хода на следствието, да науча какви възможности са били проучени. И, разбира се — Джаки се усмихна с известна доза самоирония, — тъй като съм журналист, а не историк, бих искала да запиша имената на хората, работили по случая, а бих се радвала да имам и адресите им, за да поговоря и с тях. Имам предвид следователите, патоанатомът, извършил аутопсията, лаборантите, анализирали веществените доказателства — нали разбирате идеята.

Говореше гладко и извънредно убедително.

— Разбира се, мога да ви дам имената им. Що се отнася до адресите, не съм много убедена, че са ми известни. Когато това убийство е предизвиквало сензация в пресата, съм била едва на три години. Освен това следователят, комуто е бил поверен случаят, загинал в процеса на разследването — става дума за инспектор Барни Макленън. Това ви е известно, нали? — Джаки кимна и Карен продължи. — Единственият от преките участници, когото познавам лично, е Дейвид Соунс от лабораторията по съдебна медицина. Той е провел изследванията, макар окончателният доклад да е подписан от шефа му.

— Защо? — попита Джаки, привидно без особен интерес. Опитваше се да скрие ликуването си, че се е добрала толкова бързо и лесно точно до това, което й трябваше.

— Такава е практиката. Докладите се подписват от ръководителя на лабораторията, дори той да не е докосвал нито едно от веществените доказателства. За да имат данните по-голяма тежест пред съдебните заседатели.

— Значи на това му викали показания на експерти — отбеляза саркастично Джаки.

— Правим всичко по силите си, за да могат виновниците да получат заслужено наказание — отвърна Карен. По уморения й тон личеше, че няма да се впуска да защитава толкова очевидни и разбираеми позиции. — Но тъй или иначе в случая, който ви интересува, не бихме могли да си пожелаем по-съвестно изследване. Дейвид Соунс е един от най-големите педанти, които познавам — тя се усмихна. — Освен това напоследък именно той подписва всички доклади от лабораторни изследвания. Сега Дейвид е професор в катедрата по съдебна медицина към университета в Дънди. Там изпращаме за анализ всички доказателствени материали, свързани с нашата работа.

— Надявам се да успея да поговоря и с него.

Карен сви рамене.

— Той е доста общителен човек. Е, откъде да започнем?

След два извънредно досадни часа Джаки най-сетне успя да се измъкне. Сега вече знаеше много повече за работните методи на полицията във Файф през седемдесетте години, отколкото бе искала да узнае някога. Изключително неприятно беше да получиш сведенията, за които си дошъл, още в самото начало, и после да трябва да продължиш разговора, за да не би събеседникът да се досети за скритата ти цел.

Разбира се, Карен не й позволи да разгледа някогашния доклад от съдебномедицинските изследвания. Но Джаки не беше и очаквала такова нещо. Беше се добрала до необходимите сведения. От тук нататък Алекс поемаше топката.

Алекс се взираше в спящата си дъщеря. Най-сетне тя беше тук, у дома, където трябваше да бъде. Увита в бялото си одеялце, Давина се мръщеше в съня си и караше сърцето му да пее. Личицето й вече не беше изпито, той вече не трепереше постоянно за здравето й както през първите дни след раждането. Сега вече приличаше на останалите бебета, добиваше дори някаква индивидуалност. Искаше му се да я рисува всеки ден, за да не пропусне нито едно изменение на чертите й.

Тя изпълваше сетивата му. Навеждаше се към нея, затаил дъх, за да може да долови едва чутото й дишане. Ноздрите му потръпваха от неповторимия мирис на бебе. Алекс не се съмняваше в любовта си към Лин, но никога досега не бе изпитвал такава всепоглъщаща страст, такова желание да закриля обекта на чувствата си. Лин беше права, длъжен беше да направи всичко възможно, за да живее и да се радва на дъщеря си. Беше решил да се обади по-късно и на Пол, за да може и той да сподели радостта им — знаеше, че би го направил, ако Зиги беше жив, и му се струваше редно Пол да знае, че все още го приемат за част от живота си.

Откъм входната врата се разнесе звън и го изтръгна от унеса. Той докосна съвсем лекичко спящото бебе и излезе заднешком от стаята. Стигна до вратата секунди преди Лин, която вече беше успяла да отвори и явно не вярваше на очите си. На прага стоеше Джаки.