Вал Макдърмид - Далечно ехо

Това беше сериозно доказателство. По израженията им личеше, че тук не става дума за весело приятелско събиране. Не беше празненство по случай изписването на дъщерята на Гилби от болницата. Тези двамата имаха какво да крият, нещо, което ги свързваше в кризисни моменти. Страхът ги събираше отново и отново. Трепереха от ужас, че отмъщението, постигнало другите им двама съучастници, ще постигне и тях. И се стремяха инстинктивно да бъдат заедно, за да се чувстват по-сигурни.

Макфадън се усмихна мрачно. Ледената ръка на миналото се протягаше неумолимо към Гилби и Маккий. Тази вечер те нямаше да спят спокойно в леглата си — така и трябваше да бъде. За тях той имаше съвсем определени планове — и колкото по-уплашени бяха двамата, толкова по-лесно щеше да бъде да осъществи плановете си.

Бяха се наслаждавали на спокойствието си в продължение на двайсет и пет години — повече години, отколкото бяха отсъдени на майка му. Сега обаче на това щеше да се сложи край.

Утрото настъпи — влажно и сиво, откъм Норт Куийнсфери изгледът към реката бе забулен в плътна, потискаща мъгла. Някъде в далечината корабна сирена мучеше жално като крава, загубила телето си. Небръснат и замаян от спането на пресекулки, Алекс беше опрял лакти на масата в трапезарията и наблюдаваше Лин, която хранеше Давина.

— Това за нормална нощ ли се води или не? — попита той.

— Струва ми се, че е в рамките на нормалното — отвърна Лин през прозявка. — На тази възраст се хранят на три часа.

— Един часа, три и половина, шест и половина. Това бебе ли е или гъска за угояване?

— Как бързо вехне напъпилият цвят на първата любов — ухили се Лин.

— Ако беше така, щях да си пъхна главата под възглавницата и да продължа да спя, вместо да ставам да ти правя чай и да й сменям пелените — възрази Алекс.

— Ако Уиърд не беше тук, би могъл да спиш в стаята за гости.

Алекс поклати глава.

— Не искам. Ще видим как ще се развият нещата по-нататък.

— Имаш нужда от сън — кой ще ръководи фирмата вместо теб?

Алекс изсумтя.

— Това така или иначе ще стане, когато престана да кръстосвам страната, за да разговарям със специалисти по съдебна медицина.

— Прав си. Смущава ли те появата на Уиърд?

— Защо да ме смущава?

— Питам се — нали знаеш, аз съм си подозрителна по природа. Винаги съм мислела, че той е единственият от вас четиримата, който наистина може да е убил Роузи. Затова тази внезапна поява малко ме притесни.

Алекс я изгледа объркано.

— Но какво би могло да го накара да започне да избива останалите от нас двайсет и пет години след смъртта на Роузи?

— Може да е разбрал за подновеното следствие и да се е уплашил, че някой от вас би могъл да каже нещо, което да го издаде.

— Наистина си склонна да стигаш до крайности. Той не я е убил, Лин. Уиърд не може да е убиец.

— Но хората вършат ужасни неща, когато са под въздействието на наркотици. А доколкото си спомням, по онова време той опитваше всичко, до което успееше да се добере. Карал е лендроувъра, а и Роузи го е познавала, следователно може да е приела да се качи при него. Пък и това драматично обръщане към религията. Може наистина да се дължи на угризения, Алекс.

Той поклати глава.

— Уиърд ми е приятел. Ако беше направил нещо такова, щях да разбера.

Лин въздъхна.

— Сигурно си прав. Понякога се увличам, а и точно сега съм много изнервена. Съжалявам.

Докато тя говореше, в стаята влезе Уиърд — изкъпан, избръснат, същинско въплъщение на здраве и добро настроение. Алекс вдигна очи към него и изпъшка.

— О, Господи! Приличаш на Тигъра от „Мечо Пух“.

— Леглото беше много удобно — поясни Уиърд, докато се озърташе, за да открие кафеварката. Започна да отваря шкафовете, докато успя да намери чаша. — Спах като бебе.

— Надали — отвърна Лин. — Освен ако не си се будил на всеки три часа. Не ти ли се отразява часовата разлика?

— През живота си не съм страдал от такова нещо — заяви жизнерадостно Уиърд, докато си наливаше кафе. — Е, Алекс, кога тръгваме за Дънди?

Алекс се поразмърда на мястото си.

— Трябва да се обадя, за да си уговоря среща.

— Ти луд ли си? Защо да му даваш възможност да ти откаже? — възрази Уиърд, докато ровеше в кутията за хляб. Извади една триъгълна овесена питка и премлясна доволно. — Откога не съм ял такова нещо!

— Да ти е сладко, чувствай се като у дома си — каза Алекс.

— Точно така се чувствам — заяви Уиърд, докато си вадеше масло и сирене от хладилника. — Не, Алекс, никакви телефонни обаждания. Просто ще се появим и ще обясним, че няма да мръднем от там, докато професор Соунс не намери прозорец между лекциите, за да поговорим.