Вал Макдърмид - Далечно ехо

Уиърд го изгледа мрачно.

— Можем да почакаме — намеси се Алекс, преди тонът на разговора да стане по-враждебен.

— Ще ви се наложи. Професор Соунс води в момента семинар. Сега ще погледна програмата му за деня — той затрака с пръсти по клавиатурата и след малко попита: — Можете ли да дойдете в три часа?

— Да прекараме пет часа в Дънди, така ли? — попита мрачно Уиърд.

— Разбира се, че ще дойдем — Алекс изгледа яростно приятеля си. — Хайде, Том.

Младежът записа имената им и случая, който ги интересуваше, както и номера на мобилния телефон на Алекс, и обеща да се обади, ако има промяна. После стана и изчезна нанякъде.

— Чарът ти е поразителен — отбеляза Алекс, докато вървяха обратно към колата.

— Ама свърши работа, нали? Ако му се беше молил още, щеше да ни насрочи среща в края на семестъра. Е, какво да правим сега, като ни остават цели пет часа?

— Можем да прескочим до Сейнт Андрюз — предложи Алекс. — Трябва само да прекосим моста.

Уиърд се закова на място.

— Ти занасяш ли се?

— Не, никога не съм бил по-сериозен. Не виждам нищо лошо в това да си припомним сцената, където се разигра всичко. Не ми се вярва някой да ни познае след толкова години.

Уиърд посегна машинално към онова място на гърдите си, където обикновено висеше кръстът. Поклати глава, когато пръстите му откриха само тъканта на ризата и каза:

— Така да бъде. Но имай предвид, че няма и да припаря до Тясната тъмница.

Още с влизането си в Сейнт Андрюз и двамата се почувстваха странно, сякаш не можеха да се ориентират. Като начало, през студентските си години винаги бяха ходили пеш, и градът им изглеждаше необичайно, погледнат през прозореца на колата. Пътят, който водеше към центъра, минаваше край сгради, които изобщо не съществуваха, когато те бяха студенти — масивната бетонна постройка на хотела до старото игрище; цилиндричната сграда на университетския музей, построена с някакъв намек за неокласицизъм; новият аквариум до вечния и несломим Кралски клуб, истинският храм на голфа. Уиърд, който се взираше през прозореца, отбеляза смутено:

— Всичко се е променило.

— Разбира се, че ще се промени. От онова време е минал четвърт век.

— Ти вероятно си идвал по-често тук?

Алекс поклати глава.

— За последен път бях тук преди двайсет години.

Той подкара бавно колата покрай старото игрище, докато най-сетне успя да паркира беемвето си на мястото, освободено от едно рено.

Излязоха и закрачиха мълчаливо по улиците, които някога им бяха толкова добре познати. Алекс си каза, че усещането наподобява на това, което изпита, когато видя отново Уиърд след дългогодишна раздяла. Костната структура е същата, чертите са същите — не можеш да го сбъркаш с някой друг. Но повърхността е различна. Някои промени са едва забележими, други — драстични. Същото беше и със Сейнт Андрюз. Някои от магазините си бяха по местата, дори фасадите и витрините им бяха същите — странното беше, че тъкмо те изглеждаха не на място, като че ли се бяха промъкнали през някаква пролука във времето, погълнало останалата част на града. Сладкарницата си беше същата — паметник на националната слабост към сладкиши. Алекс разпозна и ресторанта, където ядоха за първи път китайска храна — споменът за вкуса й беше неприятен за небцето му, разглезено от добре сготвена домашна храна. Тогава бяха четирима, безгрижни, уверени в бъдещето, не ги измъчваха никакви лоши предчувствия. А сега останаха само двама — като в „Десет малки негърчета“.

Невъзможно беше да се пренебрегне вездесъщото присъствие на университета. В този град с население от шестнайсет хиляди души една трета от тях си изкарваха хляба с работа, свързана по някакъв начин с него. Ако сградите на университета изчезнеха, би останало само едно разпиляно селце. Улиците бяха пълни със студенти — някои от тях навлекли традиционните червени вълнени роби, за да се предпазят от студа. Трудно бе да се повярва, че някога и те са били същите. Внезапен спомен проблесна в паметта на Алекс: Зиги и Мондо в елегантния салон на моделиера, дошли на проба за униформените си роби. Алекс и Уиърд трябваше да се примирят с роби, купени на втора ръка, но бяха дошли с тях и дадоха най-доброто от себе си, за да скъсат нервите на персонала. Всичко беше толкова странно и далечно, сякаш не беше спомен, а филм, гледан преди години.

Когато наближиха Западното пристанище, видяха под каменните арки на старата порта да проблясват познатите светлини на бар „Ламас“. Уиърд спря рязко.