Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Или за да скочи през него — измърмори Алекс, не устоял на изкушението да се присмее на американския израз, който прозвуча още по-странно от устата на Уиърд, чийто шотландски акцент като че ли ставаше по-подчертан на родна земя.

— Много смешно — Уиърд беше намерил чиния и нож и най-сетне се разположи край масата.

— А не ви ли се струва, че това може да го раздразни? — попита Лин.

— Мисля, че само така ще разбере колко сериозен е случаят — каза Уиърд. — Струва ми се, че двама души, които имат основание да се боят за живота си, трябва да постъпят точно така. Не е време за учтивост, изисканост и придържане към нормите на доброто поведение. Трябва просто да кажем: „Страхуваме се за живота си, а вие можете да ни помогнете“.

Алекс го изгледа притеснено.

— Сигурен ли си, че държиш да дойдеш с мен?

Възмутеният поглед на Уиърд би разколебал дори ината на тийнейджър. Алекс вдигна примирено ръце.

— Така да бъде. След половин час тръгваме.

Лин го проследи с тревожен поглед.

— Не се безпокой, Лин. Ще се грижа за него.

Лин се разсмя.

— О, Уиърд, не ми се иска това да бъде единствената ми надежда.

Той преглътна залъка, който дъвчеше, и я загледа замислено.

— Знаеш ли, Лин, аз отдавна не съм човекът, за когото ме имаш — започна той със сериозен тон. — Ти продължаваш да мислиш за младежкото бунтарство, за пиенето и дрогата, които вървяха ръка за ръка с него. Помниш ли обаче, че никога не отивах на училище без домашно, че после, в университета, винаги предавах есетата си навреме? Сега съм също такъв солиден член на обществото, какъвто е и Алекс. Да не мислиш, че не знам как ви разсмива мисълта, че един от приятелите, на които пращате коледни картички, е евангелистки свещеник, който чете проповеди по телевизията? Между другото картичките наистина са много хубави. Но като изключим външните ефекти, аз съм извънредно сериозен в убежденията и постъпките си. И когато ти казвам, че ще се грижа за Алекс, можеш да разчиташ на мен като на никой друг.

Поомекнала, макар думите му да не бяха пропъдили окончателно съмненията й, Лин премести дъщеря си от едната гърда на другата.

— Хайде, миличко — тя трепна леко, когато твърдите венци на бебето стиснаха болезнено зърното. — Съжалявам, Уиърд. Наистина е трудно да забравя онова време, когато бяхме най-често заедно.

Той допи кафето си и стана.

— Така е. И аз все си те представям като глупавото хлапе, което си падаше по Дейвид Касиди.

— Копеле!

— А сега ще отида да се помоля — каза Уиърд и се отправи към вратата. — Двамата с Алекс наистина имаме нужда от помощ.

Старата сграда на гимназията „Александър Флеминг“ според Алекс нямаше нищо общо с представите му за съдебномедицинска лаборатория. Викторианската сграда се гушеше в една тясна уличка, фасадата й от жълтеникав пясъчник беше потъмняла от наслоявалата се през изминалия век градска мръсотия. Зданието не беше лишено от привлекателност — ниско, с елегантни пропорции и големи сводести прозорци в италиански стил. Но наистина не приличаше на място, където се раждат върхови постижения в съдебномедицинската наука.

Уиърд явно споделяше впечатлението му.

— Сигурен ли си, че това е мястото, което ни трябва? — попита той и спря колебливо в началото на уличката.

Алекс посочи към другия ъгъл.

— Това е кафенето, което се споменава в уебсайта на университета. Точно тук трябва да завием.

— Не прилича нито на гимназия, нито на лаборатория — отбеляза Уиърд, но последва Алекс по уличката.

Приемната не изглеждаше по-обещаваща. Млад мъж с тежък псориазис, облечен като битник от петдесетте години, седеше зад едно бюро и пишеше нещо на компютъра пред себе си. Той погледна над дебелите черни рамки на очилата си и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бихме искали да поговорим с професор Соунс — каза Алекс.

— Имате ли уговорена среща?

Алекс поклати глава.

— Не, но наистина много държим да ни отдели време. Става дума за един отдавнашен случай, по който той е работил.

Младият човек завъртя плавно глава ту наляво, ту надясно, като индийска танцувачка.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Професор Соунс е много зает човек.

— Ние също — намеси се Уиърд и се наведе над бюрото. — Въпросът е на живот и смърт.

— Да му се не види — каза младият човек. — Новият Томи Лий Джоунс в Дънди!

Думите му биха могли да прозвучат грубо, но шеговито възторженият му тон говореше за отсъствие на лошо чувство.