Вал Макдърмид - Далечно ехо

Единственото сигурно нещо беше, че рано или късно ще се приберат в Норт Куийнсфери. Упреквайки се за забавените си реакции, Макфадън реши, че ще е най-добре и той да потегли натам.

Точно в момента, когато Греъм Макфадън подмина отклонението, което би го отвело у дома, Уиърд и Алекс стояха пред къщата му.

— Доволен ли си сега? — попита Алекс.

Уиърд вече бе отишъл по градинската алея до входа и бе блъскал безрезултатно по вратата. После беше обиколил и цялата къща, надничайки през прозорците. Алекс беше убеден, че всеки момент ще се появи полицай, повикан от някой любопитен съсед. Но в този квартал нямаше хора, които да си остават денем у дома.

— Е, поне вече знаем къде можем да го намерим — каза Уиърд. — По всичко личи, че живее сам.

— Какво те кара да мислиш така?

Уиърд го изгледа съжалително.

— Няма следи от женско присъствие, а?

— И помен няма — отвърна Уиърд. — Добре де, ти беше прав. Само си загубихме времето — той погледна часовника си. — Хайде да потърсим някоя прилична кръчма, да обядваме и после да потегляме обратно към красивия град Дънди.

Професор Дейвид Соунс беше пухкав човечец, подобен на лоена топка. С розови бузи, венец от сребристобели къдри около плешивото теме и весели сини очи, той приличаше удивително на бръснат дядо Коледа. Покани Алекс и Уиърд в едно миниатюрно помещение, в което трудно се побираха бюрото му и два стола за посетители. Обзавеждането беше спартанско, на стената висеше единствено една грамота, провъзгласяваща професор Соунс за почетен жител на град Сребреница. Алекс предпочиташе да не мисли какво е правил професорът, за да заслужи тази чест.

Соунс ги покани да седнат на столовете, а самия той се разположи зад бюрото. Внушителният му корем опря в плота. Той изду устни и ги огледа внимателно.

— Господа, разбрах от Фрейзър, че искате да разговаряте с мен във връзка със случая Роузи Дъф — каза той след кратко мълчание. Гласът му, богат и плътен, напомняше на коледен пудинг от приказка на Дикенс. — Но преди това трябва да ви задам няколко въпроса — той погледна листчето пред себе си. — Вие сте Алекс Гилби и Том Маккий, така ли е?

— Да — отвърна Алекс.

— И не сте журналисти?

Алекс извади от джоба си визитна картичка и му я подаде.

— Аз съм собственик на компания, която произвежда поздравителни картички. Том е свещеник. Не сме журналисти.

Соунс взе картичката и я огледа внимателно. После повдигна едната си рунтава бяла вежда.

— Защо проявявате интерес към случая Роузмари Дъф? — попита той рязко.

Уиърд се приведе напред.

— Помните ли четиримата студенти, които откриха умиращото момиче в снега преди двайсет и пет години? Ние сме двама от тях. Вероятно вие сте изследвали дрехите ни.

Соунс наклони леко глава на една страна и присви едва забележимо очи.

— Всичко това се случи много отдавна. Защо дойдохте днес тук?

— Защото сме убедени, че някой ни преследва, за да ни убие — каза Уиърд.

Този път Соунс повдигна и двете си вежди.

— Нищо не разбирам. Какво общо има това с мен или с Роузмари Дъф?

Алекс постави ръка над лакътя на Уиърд в знак, че ще говори той, и каза:

— Двама от четиримата, които откриха тялото през онази нощ, вече са мъртви. И двамата бяха убити в рамките на изминалите шест седмици. Съзнавам, че може да става дума за съвпадение. Но на двете погребения някой бе изпратил еднакви венци с картички, на които пишеше „Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“. Имаме основания да считаме, че венците са изпратени от сина на Роузи Дъф.

Соунс се намръщи.

— Господа, струва ми се, че сте сбъркали адреса. Редно беше да се обърнете към полицията на Файф — те са подновили следствия по неразкрити престъпления, и едно от тях е именно убийството на Роузи Дъф.

Алекс поклати глава.

— Вече опитахме да говорим с тях. Заместник-началникът на полицията Лоусън ми каза почти в прав текст, че съм параноик. Настоя, че съвпадения се случват постоянно и ми препоръча да си отида у дома и да престана да се тревожа. Но аз съм убеден, че той греши. Мисля, че някой е решил да ни избие, защото смята, че ние сме убийците на Роузи. И не виждам друг начин да се спасим, освен да разберем кой е истинският убиец.

Някакво трудно определимо изражение пробегна за миг по лицето на Соунс, когато чу името на Лоусън.

— И все пак не разбирам причината за посещението ви. Моето лично участие в следствието приключи преди двайсет и пет години.