Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Мога ли да я пипна? — попита той, обзет от благоговение. Бебето изглеждаше толкова безпомощно — мъничка главичка, здраво стиснати клепачи, слепнали кичури тъмна коса.

— Подайте й пръста си — подсказа му акушерката.

Той посегна предпазливо и погали набръчканата кожа на малката ръчичка. Пръстчетата се разтвориха и стиснаха здраво неговия пръст. Алекс се захласна от възторг.

Остана при Лин, докато тя излезе от упойката и й разказа всичко за невероятната им дъщеря. Бледа и изтощена, Лин се разплака.

— Алекс, знам, че бяхме решили да я кръстим Ела, но сега искам да я кръстим Давина — на Мондо — каза тя.

Действителността го блъсна като с юмрук в лицето. Откакто пристигна в болницата, не се беше сещал за Мондо.

— Господи — изохка той и помръкна, обзет от угризения. — Да, хубава идея. О, Лин, и аз не знам какво говоря. В главата ми цари пълен хаос.

— Най-добре ще е да си отидеш у дома и да поспиш.

— Трябва да започвам да въртя телефоните, да уведомя хората.

Лин го потупа по ръката.

— Това може да почака. Имаш нужда от сън. Изглеждаш страшно изтощен.

И той си тръгна, след като обеща да се върне скоро. Но още когато застана пред входа на болницата, установи, че няма да събере сили да стигне до вкъщи. По-късно — може би. Откри тази пейка и се стовари на нея, питайки се как ще се справи през идущите няколко дни. Имаше дъщеря, но още не можеше да я прегърне. Беше загубил още един приятел и изобщо не си позволяваше да прави заключенията, към които го тласкаше мисълта за тази смърт. А трябваше по някакъв начин да намери сили, за да окуражава Лин. До днешния ден винаги бе живял със съзнанието, че ако изпадне в тежко положение, Зиги или Лин винаги ще бъдат до него.

За първи път в живота си Алекс се почувства ужасяващо сам.

Джеймс Лоусън научи за смъртта на Дейвид Кър по радиото на другата сутрин, докато отиваше с колата си на работа. Не можа да потисне една усмивка на мрачно задоволство, когато чу съобщението. Много време трябваше да мине, но най-сетне виновникът за смъртта на Барни Макленън си получи заслуженото. Но после се сети за Робин и се замисли притеснено за мотива, който му бе дал поради собствената си недискретност. Посегна към телефона в колата.

Веднага щом пристигна в централата, се упъти към стаята на екипа, който обработваше студените досиета. За щастие откри вътре само Робин Макленън, който стоеше до кафеварката и чакаше врялата вода да се процеди през смляното кафе в каничката отдолу. Машината скриваше Лоусън от полезрението му, затова Робин трепна, когато чу гласа на шефа си:

— Научи ли новината?

— Каква новина?

— Убит е Дейвид Кър — Лоусън присви очи и загледа внимателно инспектора. — Снощи, в собствения си дом.

— Шегувате се.

— Току-що го съобщиха по радиото. Обадих се в Глазгоу да проверя дали става дума за нашия Дейвид Кър, и се оказа, че наистина е той.

— Какво се е случило?

Робин му обърна гръб, за да сложи захар в чашата си.

— На пръв поглед обстоятелствата навеждали на мисълта, че е изненадал някакъв крадец, който се е уплашил и го е намушкал. После обаче установили, че прободните рани са две. Е, разбира се, ако крадецът се паникьоса, може и да удари веднъж с ножа, но после неминуемо ще хукне да бяга. Докато в нашия случай убиецът се е постарал Дейвид Кър да не оцелее, за да разправя за случилото се.

— И какви са вашите предположения? — Робин посегна към пълната с кафе каничка.

— Предположенията не са мои, а на полицията в Стратклайд. Обмислят други варианти — поне така се изразиха. — Лоусън помълча, но Робин не каза нищо. — Къде беше снощи, Робин?

Робин го изгледа ядосано.

— Какво означава този въпрос?

— Спокойно, човече. Не те обвинявам в нищо. Но нека погледнем реално на нещата — ако изобщо някой има мотив за убийството на Дейвид Кър, това си ти. Разбира се, аз знам, че ти никога не би направил подобно нещо, на твоя страна съм. Просто искам да съм убеден, че имаш алиби, това е всичко — той постави ръка на рамото на Роби. — Имаш ли алиби?

Робин зарови пръсти в косата си.

— Всъщност не. Майката на Дайан имаше рожден ден и тя отиде с децата в Грейнджмаут. Прибраха се чак след единайсет. Бях у дома, сам — той се намръщи обезпокоено.

Лоусън поклати глава.

— Това не звучи добре, Робин. Първото, за което ще те попитат, е защо не си отишъл с тях в Грейнджмаут.

— Защото не се разбирам с тъща си. Никога не сме били в добри отношения, затова Дайан винаги обяснява отсъствието ми със служебни задължения. Това не се случва за първи път. Не съм отказал да отида на рождения ден, за да мога да прескоча до Глазгоу и да убия Дейвид Кър, за бога! — той прехапа устни. — Да беше която и да било друга вечер, алибито ми щеше да е желязно. Но тъкмо снощи… Да му се не види. Загубен съм, ако те разберат, че Кър е виновен за смъртта на Барни.