Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Добре — Алекс отново мина на английски. — Обади ли се на Шийла и Адам?

Тя поклати глава.

— Не съм разговаряла с никого, освен с Лин. Просто не знаех как да го съобщя на родителите им.

— Ако искаш, ще им се обадя аз — но преди Елен да успее да отговори, мобилният телефон на Алекс зачурулика весело в джоба му. — Това сигурно е Лин — каза той, поглеждайки номера на дисплея. — Ало?

— Алекс? — в гласа на Лин се долавяше паника.

— Тук съм, при Елен — каза той. — Не знам как да ти го кажа, но Елен е била права. Мондо е мъртъв. Явно е изненадал някакъв крадец и…

— Алекс — прекъсна го Лин. — Раждането започна. Усетих първите контракции малко след като ти се обади предишния път. Надявах се да е фалшива тревога, но сега са редовни, и се повтарят през три минути.

— Божичко! — той скочи на крака и се озърна стреснато.

— Спокойно, това са нормални неща — каза Лин и веднага след това изохка от болка. — Ето пак! Повиках такси, трябва да пристигне всеки момент.

— Какво… как…

— Просто тръгвай за клиника „Симпсън“. Ще се срещнем в родилното отделение.

— Но Лин, бебето идва прекалено рано — Алекс най-сетне заговори членоразделно.

— От шока е, Алекс. Случва се. Чувствам се добре. Моля те, не изпадай в паника. Не искам да се безпокоя за теб. Искам да се качиш в колата и да караш бавно и много внимателно към Единбург, моля те!

Алекс преглътна.

— Обичам те, Лин. Обичам ви и двамата.

— Знам. До скоро.

Разговорът прекъсна и Алекс погледна безпомощно към Елен.

— Лин ражда — каза тя веднага.

— Лин ражда — повтори като ехо Алекс.

— Тръгвай веднага!

— Но ти не бива да оставаш сама.

— Ще се обадя на някоя приятелка. Ти трябва да бъдеш до Лин.

— Няма що, подбрахме момента — каза Алекс и пъхна телефона в джоба си. — Ще ти се обадя. Ще се върна веднага щом мога.

Елен се изправи и го потупа по рамото.

— Тръгвай, Алекс. И ме дръж в течение. Благодаря ти, че дойде.

Той излезе тичешком.

Мръсносивата утринна светлина започваше да се процежда на ивици по черното небе над града, преливащо в жълтеникави луминесцентни отражения. Алекс седеше приведен на една леденостудена пейка край болницата „Симпсън Мемориъл“, бузите му смъдяха от пролетите сълзи. Нищо в досегашния му живот не го бе подготвило за нощ като тази. Беше преминал отвъд границата на умората и имаше чувството, че никога вече няма да заспи. Емоционалното претоварване си казваше думата и той вече изобщо не беше в състояние да разбере какво всъщност чувства.

Нямаше никакъв спомен от обратния път от Глазгоу към Единбург. Знаеше, че се беше обадил на родителите си, и си спомняше смътно объркания разговор и развълнувания глас на баща си. Страховете се премятаха един през друг в главата му. Нещата, за които знаеше, че могат да се объркат. И нещата, от които нямаше никаква представа, но бе убеден, че могат да се случат с едно бебе в трийсет и четвъртата гестационна седмица. Искаше му се да бе като Уиърд, да можеше да възлага надежди на някой по-непогрешим от представителите на лекарската професия. Какво, по дяволите, би правил без Лин? Какво, по дяволите, щеше да прави с бебето, ако я нямаше нея? И какво щяха да правят с Лин без бебето? Поличбите бяха от лоши по-лоши — Мондо лежеше мъртъв в някаква болнична морга; през най-важната нощ в живота си самият Алекс се оказа не там, където трябваше да бъде.

Беше оставил колата някъде на паркинга на Кралската болница и при третия опит успя да открие входа към акушеро-гинекологичната клиника. Стигна потен и задъхан до регистратурата, но за щастие сестрите тук бяха така привикнали към вида на небръснати мъже с безумни погледи, бръщолевещи несвързано, че появата му дори не бе регистрирана по тяхната скала на Рихтер.

— Госпожа Гилби? А, да, откараха я направо в родилната зала.

Алекс се опита да изслуша съсредоточено упътванията и продължи да ги повтаря под нос, докато се луташе из коридорите. Когато стигна до вратата, която му трябваше, натисна интеркома и впери тревожен поглед в обектива на видеокамерата, надявайки се да прилича повече на бъдещ баща, отколкото на избягал луд. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да чуе очакваното бръмчене. Вратата се отвори и той влезе, залитайки, в родилното отделение. И сам не знаеше какво бе очаквал да види, но определено не и едно пусто фоайе, в което цареше зловеща тишина. Застана объркано насред фоайето и зачака. Веднага след това някаква сестра се появи по един от коридорите, които водеха във всички посоки от фоайето.