Вал Макдърмид - Далечно ехо

Пое си дълбоко дъх, за да потисне страха, и отвори полека вратата на дневната. Надникна надолу, към антрето, но вратата към кухнята беше затворена и по нищо не можеше да се разбере какво става там. Затова пък се чуваше съвсем ясно как някой се разхожда вътре. Чу се и тракането на прибори, когато натрапникът отвори едно от чекмеджетата. После се хлопна врата на шкаф.

По дяволите всичко! Нямаше намерение да стои и да гледа как някой тършува из къщата му. Тръгна смело надолу по стълбите и отвори рязко вратата на кухнята.

— Какво става тук? — извика той, вперил поглед в мрака. Посегна към ключа на лампата, той щракна, но лампата не светна. На слабата светлина, която идваше откъм улицата, се виждаше как пред отворената задна врата проблясва натрошено стъкло. Но нямаше жива душа. Възможно ли бе крадецът вече да си е отишъл? Дейвид почувства как косъмчетата по врата и голите му ръце настръхват от страх. Пристъпи колебливо напред в мрака.

Периферното му зрение регистрира някакво движение зад вратата. Обърна се рязко и се сблъска с крадеца. Можа да забележи само, че е среден на ръст, нито пълен, нито много слаб, и че лицето му е покрито от маска. Усети, че нападателят го удари в корема — не толкова силно, че да се превие от болка — по скоро мушване, отколкото истински удар с юмрук. После крадецът отстъпи задъхан назад. Дейвид видя, че човекът пред него държеше дълъг нож и в същия момент остра болка преряза вътрешностите му. Притисна ръка към корема си и се запита глупаво защо напипва нещо топло и мокро. Погледна надолу и видя бързо растящо тъмно петно, което поглъщаше белотата на тениската му.

— Намушкал си ме — каза той. Първоначално не можеше да повярва, че това е истина.

Крадецът не каза нищо, само отдръпна ръка назад и удари отново с ножа. Този път Дейвид почувства как острието навлезе дълбоко в плътта му. Краката му се огънаха, той започна да кашля и се просна по лице. Последното, което видя, бяха чифт доста износени туристически обувки. До слуха му долетя някакъв глас, сякаш много отдалече. Но звуците не успяха да добият смислена последователност в съзнанието му — чуваше само разбъркани срички, които не означаваха нищо. Преди да изгуби съзнание, успя само да помисли „Колко жалко“.

Когато телефонът иззвъня двайсет минути преди полунощ, Лин очакваше да чуе гласа на Алекс. Сигурно щеше да й се извини, че е закъснял, и да й каже, че тъкмо тръгва от ресторанта, където бе завел някакъв клиент от Гьотеборг. Не беше подготвена за зловещия вой, който се понесе от слушалката в мига, в който я вдигна. Беше женски глас — отсреща някаква жена, явно много уплашена, хлипаше нещо нечленоразделно. Първоначално Лин не можа да разбере нищо повече.

Веднага щом жената млъкна, за да си поеме дъх, Лин попита тревожно и уплашено:

— Кой е?

Отново ужасено хлипане. После, най-сетне, Лин чу нещо разбираемо.

— Аз съм, Елен. Бог да ми е на помощ, Лин, това е ужасно, ужасно! — гласът й секна, после Лин чу някакво несвързано бръщолевене на френски.

— Елен? Какво има? Какво е станало?

Лин вече крещеше, опитвайки се да надвика неразбираемите, разбъркани думи. Чу как Елен си поема дъх.

— Дейвид! Мисля, че е мъртъв!

Този път Лин чу съвсем ясно думите, но не можа да възприеме смисъла.

— Какво говориш? Какво е станало?

— Когато се прибрах, го намерих на пода в кухнята — целият е в кръв и не диша, всичко наоколо е в кръв. Лин, какво да правя? Мисля, че е мъртъв!

— Повика ли линейка? А полицията?

Що за сюрреалистична сцена! Фактът, че нещо подобно може да й мине през ума в такъв момент, стресна Лин.

— Обадих се, ще дойдат всеки момент. Трябваше да говоря с някого. Страх ме е, Лин, толкова ме е страх! Нищо не разбирам! Това е ужасно, имам чувството, че ще полудея. Мъртъв е, моят Дейвид е мъртъв.

Този път думите успяха да проникнат в съзнанието на Лин. Като че ли леденостудени ръце се сключиха около гърдите й, спираха дишането й. Тези неща не ставаха така! Не бе възможно да вдигнеш телефона, очаквайки да чуеш гласа на мъжа си, и отсреща да ти кажат, че брат ти е мъртъв.

— Не можеш да бъдеш сигурна — каза Лин безпомощно.

— Но той не диша! Не мога да напипам пулса му! А и кръвта е толкова много! Мъртъв е, Лин, знам го. Какво ще правя без него?

— Каква е тази кръв — нападнал ли го е някой?

— Какво друго би могло да бъде?

Страхът обля Лин като леден душ.

— Излез от къщата, Елен. Чакай полицията отвън. Убиецът може да е още в къщата.

Елен изпищя.