Вал Макдърмид - Далечно ехо

— На това не бих възразил — той постави ръка върху издутия й корем. — Чуваш ли, младши? Самовлюбеността е забранена, ясно ли е? — Той се наведе и целуна Лин по косата. — Смъртта на Зиги наистина ме изплаши. Иска ми се да гледам как детето ни израства, и ти да бъдеш до мен. Но животът е толкова несигурно нещо — днес си тук, утре те няма. Като си помисля колко неща, които Зиги е искал да стори, никога няма да се осъществят. Не искам и с мен да се случи същото.

Лин взе полека чашата с чая от ръката му и я постави на масата за преповиване. После го прегърна.

— Не се бой — каза тя. — Всичко ще бъде наред.

Той искаше да й повярва. Но все още бе прекалено близо до съзнанието за собствената си смъртност, за да се почувства наистина убеден.

Докато чакаше да чуе бръмченето, което сигнализираше, че вратата се отваря, Карен Пири се прозя така, че челюстта й едва не се откачи. После бутна вратата и прекоси фоайето, кимвайки на дежурния, когато мина покрай него. Божичко, колко мразеше този склад за доказателствени материали! Беше Бъдни вечер, всичко живо се готвеше за празника, а къде трябваше да бъде тя? Като че ли цялото й съществувание вече се свеждаше до тесните пътеки между рафтовете с натрупани по тях кутии, натъпкани с пликове, чието съдържание разказваше историята на престъпления, извършени от глупави, несъобразителни и завистливи хора. Но тя беше убедена, че някъде сред тях се крие доказателството, което ще разреши поверения й случай.

Това не беше единственият възможен път на следствената работа. Тя знаеше, че рано или късно щеше да й се наложи да разговаря отново със свидетелите. Но съзнаваше, че при подновяване на старо разследване веществените доказателства играят основната роля. Съвременните лабораторни методи можеха да осигурят непоклатими доказателства, след което всякакви разпити на свидетели щяха да се окажат излишни.

Всичко това звучеше добре, но в склада имаше стотици кутии. И тя трябваше да прегледа всяка поотделно. Предполагаше, че досега е прехвърлила една четвърт от тях — и единственият положителен резултат от цялата работа се изразяваше в това, че ръцете й заякнаха и мускулите й се стегнаха от влачене на кутии нагоре и надолу по стълбите. Но от утре излизаше в отпуск — десет прекрасни дни, през които й предстоеше да отваря друг вид кутии, чието съдържание щеше да бъде далеч по-привлекателно от доказателства за извършени престъпления.

Размениха поздрави с дежурния пред склада и Карен зачака, докато той отключваше вратата на железния кафез, в който се редяха дълги рафтове с кутии. Най-досадно беше изпълняването на изискванията за сигурност. За всяка кутия рутината беше една и съща. Трябваше да я свали от рафта и да я отнесе до масата отпред, да я сложи така, че дежурният също да я вижда. Трябваше да запише в главната книга номера на случая, с който бяха свързани доказателствата в кутията, да напише името си, идентификационния си номер и датата на листа, залепен за кутията. Едва след това имаше право да отвори кутията и да започне да се рови из съдържанието й. След като се убедеше, че тя не съдържа това, което търсеше, трябваше да я върне на мястото и отново да повтори същите досадни и еднообразни действия. Монотонността на заниманията й се нарушаваше единствено от редките появи на други следователи, които търсеха нещо в склада. Но разнообразието не траеше дълго, защото колегите й обикновено знаеха къде се намира това, което търсеха.

Нямаше никакъв начин да стесни обхвата на търсенето. Като начало Карен беше решила, че ще е най-просто да прегледа всичко, чийто произход е от Сейнт Андрюз. Кутиите се подреждаха по поредните номера на случаите, а номерата се даваха в хронологичен ред. Но в процеса на сливането на складовете с веществени доказателства от отделните полицейски участъци кутиите от Сейнт Андрюз се бяха разпилели из целия склад. Така че тази възможност отпадна.

Беше започнала да преглежда всичко, събрано през 1978 година. Но не откри нищо интересно, като изключим един нож, който беше веществено доказателство по случай от 1987 година, кой знае как попаднал там. След това се зае със следващата и с предходната година. Отново откри доказателство, което не бе на мястото си — детска гуменка, спомен за изчезването на едно десетгодишно момче през 1969 година, останало неизяснено. Беше стигнала дотам, че се опасяваше, да не би да пропусне плика с доказателствата, които търсеше, когато попадне на него — дотолкова й се струваше, че затъпява от еднообразната работа.