Вал Макдърмид - Далечно ехо

Забеляза, че двамата в зимната градина почти не разговаряха. Което можеше да означава едно от две неща — или бяха толкова близки, че не изпитваха нужда да дърдорят, за да пропъждат неловкото мълчание, или се бяха отчуждили дотолкова, че никакви приказки не можеха да възстановят изгубената близост. Чудеше се кое от двете обяснения е вярното; изключено беше да прецени от такова разстояние. След десетина минути жената хвърли поглед на часовника си и стана, поставила едната си ръка на кръста, а другата — на корема. Тръгна към задната част на къщата.

Когато минаха още десет минути, а тя не се появи отново, Макфадън се запита дали не е излязла от къщата. Разбира се, това беше логично. Гилби сигурно скоро щеше да се завърне от погребението. Трябваше да се срещнат с Кър, за да обсъдят последните събития, да потърсят отговор на въпросите, повдигнати от загадъчната смърт на Малкиевич. Среща на убийци.

Той приклекна и извади от раницата си термос. Кафето беше силно и сладко — за да го държи буден и да му осигури енергия. Но всъщност той не изпитваше недостиг на енергия. Откакто започна да следи мъжете, които според него бяха виновни за смъртта на майка му, преливаше от жизненост. Вечер, когато си лягаше, заспиваше веднага и спеше дълбоко, така, както не помнеше да е спал от детските си години насам. Това беше още едно доказателство, ако такова бе изобщо необходимо, че е избрал верния път.

Измина повече от час. От време на време Кър скачаше от мястото си и започваше да крачи напред-назад, от време на време излизаше от зимната градина, но се връщаше почти веднага. Явно го измъчваше безпокойство. После внезапно се появи Гилби. Не се ръкуваха, и за Макфадън скоро стана ясно, че не става дума за непринудена приятелска среща. Дори през лещите на бинокъла се виждаше съвсем ясно, че разговорът не е никак приятен.

Въпреки това той не бе очаквал, че Кър ще изгуби до такава степен контрол над себе си. Изведнъж той избухна в сълзи. Последва явно много напрегната размяна на реплики, която обаче не трая дълго. Кър се изправи рязко и си тръгна, оставяйки Гилби сам. За каквото и да бяха говорили, очевидно то не бе доставило задоволство на нито един от двамата.

Макфадън се поколеба за миг. Дали да продължи да следи Гилби? Или да тръгне подир Кър? Беше тръгнал още преди да осъзнае изцяло решението си. Гилби нямаше да излиза повече днес. Но днес Дейвид Кър бе нарушил вече веднъж своя модел на поведение. Възможно бе да го направи и втори път.

Изтича към колата си и стигна до ъгъла точно когато Кър вече излизаше от тихата странична улица. Ругаейки, Макфадън скочи зад волана, запали двигателя и потегли със скърцане на гуми. Оказа се обаче, че не е било необходимо да се притеснява. Кър все още чакаше в сребристото си ауди на пресечката с главната улица, за да завие надясно. Вместо да се насочи обратно към моста и към дома, той се качи на магистралата и се насочи на север. Пътят не беше много натоварен и Макфадън беше спокоен, че няма да го изпусне от поглед. След двайсетина минути му стана ясно накъде се е насочил Кър. Той беше подминал Къркалди, където живееха родителите му, и пое по пътя, който водеше на изток. Явно пътуваха към Сейнт Андрюз.

Когато стигнаха покрайнините на града, Макфадън си позволи да се движи малко по-близо до Кър. Не биваше да допуска да го изгуби точно сега. Мигачите на аудито сигнализираха, че ще завие наляво, когато потеглиха по пътя към Ботаническата градина.

— Не можа да устоиш, нали? — измърмори под нос Макфадън. — Не можа да я оставиш да почива в мир.

Както и бе очаквал, аудито зави по Тринити Плейс. Макфадън паркира на главната улица и тръгна забързано по тихата уличка на предградието. Зад спуснатите завеси на прозорците светеха лампи, но иначе не се забелязваше никакъв признак на живот. Аудито беше спряло в края на сляпата уличка със запалени фарове. Макфадън мина покрай него и забеляза, че вътре няма никой. Тръгна по пътеката, която опасваше подножието на хълма, питайки се колко ли пъти онези четирима студенти бяха газили същата тази кал преди фаталната нощ. Погледна вляво и видя това, което бе очаквал. На самия връх на хълма стоеше Кър с наведена шава. Силуетът му се очертаваше на нощното небе. Макфадън забави крачка. Странно как всички събития затвърждаваха отново и отново убеждението чу, че четиримата мъж, които бяха открили тялото на майка му, знаеха много повече за смъртта й, отколкото ги бяха принудили да признаят. Не можеше да разбере защо ченгетата се бяха провалили навремето. Не му се вярваше, че не са се справили с такъв елементарен случай. Та през последните месеци той бе сторил много повече за каузата на правосъдието, отколкото те бяха успели да направят за двайсет и пет години, макар че разполагаха с толкова хора и техника. Добре че не разчиташе на Лоусън и неговите дресирани маймуни да открият убиеца на майка му.