Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Да благодарим на Бога.

Алекс попита озадачено:

— Не се ли безпокоиш, че пак ще започнат да спрягат старите лъжи?

— Защо да се безпокоя? Ние няма от какво да се страхуваме. Най-сетне имената ни ще бъдат очистени от тежестта на съмненията.

Алекс каза угрижено:

— Де да можех да повярвам, че това наистина би станало толкова лесно.

Дейвид Кър възкликна раздразнено и бутна лаптопа си настрани. От един час се опитваше да изчисти първоначалния вариант на една своя статия върху съвременната френска поезия, но колкото повече се взираше в екрана, толкова по-малко успяваше да намери някакъв смисъл в думите пред себе си. Свали очилата си и потърка очи. Опитваше се да убеди сам себе си, че разсеяността му се дължи на преумората в края на семестъра. Но съзнаваше, че се самозалъгва.

Колкото и да се стараеше да пропъди мисълта от съзнанието си, не можеше да забрави, че докато седеше тук и коригираше писанията си, близки и приятели се прощаваха за последен път със Зиги. Не съжаляваше, че не отиде на погребението — Зиги бе част от едно минало, толкова далечно, че на моменти му се струваше като някакъв предишен живот. Беше уверен, че каквото и да дължи на приятеля си, то не може да оправдае неприятностите и тревогите, свързани с едно пътуване до Сиатъл за погребението му. Но новината за смъртта на Зиги събуди спомени, които Дейвид Кър се бе постарал да отпрати толкова надълбоко в съзнанието си, че те се появяваха наистина много рядко. Не бяха спомени, които пораждат приятни чувства.

Въпреки това, когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката без следа от лошо предчувствие.

— Доктор Кър? — гласът отсреща беше непознат.

— На телефона. С кого разговарям?

— Инспектор Робин Макленън от следствения отдел на полицията във Файф — мъжът говореше бавно и отчетливо, като човек, който съзнава, че е пил малко повечко от допустимото.

Дейвид потръпна неволно. Изведнъж изпита такъв студ, като че ли отново се беше озовал във вълните на Северно море.

— И защо ми се обаждате? — попита той с войнствен тон.

— Аз съм един от следователите, които се занимават с възобновените следствия. Може би сте чели за това във вестниците.

— Това не е отговор на въпроса ми — сопна се Дейвид.

— Исках да поговоря с вас за някои обстоятелства, свързани със смъртта на брат ми, инспектор Барни Макленън.

Дейвид се стресна. Не знаеше как да реагира при такъв директен подход. Винаги се беше боял, че този момент ще настъпи, но през изминалите двайсет и пет години бе съумял да се убеди, че това може да му се размине.

— Още ли сте там? — попита Робин. — Казах, че искам да поговоря с вас…

— Чух ви — отвърна рязко Дейвид. — Нямам какво да ви кажа. Нито сега, нито когато и да било, дори да решите да ме арестувате. Вашите колеги успяха веднъж да съсипят живота ми. Няма да ви дам възможност да направите още веднъж същото — и той затвори рязко телефона. Беше се задъхал, ръцете му трепереха. Кръстоса ги пред гърдите си, като че ли прегръщаше сам себе си. Какво ставаше всъщност? Нямаше представа, че Барни Макленън е имал брат. Освен това защо му е трябвало на този брат да чака толкова дълго, за да почне да го разпитва едва сега за събитията през онзи ужасен следобед? Когато Макленън спомена преразглеждането на студените досиета, Дейвид беше сигурен, че ще иска да говорят за Роузи Дъф, което само по себе си би било достатъчно неприятно. Но Барни Макленън?

Възможно ли бе след двайсет и пет години полицията да реши да разгледа случая като убийство?

Той потръпна отново, загледан в нощта навън. Блещукащите светлинки на коледните елхи по прозорците на къщите му заприличаха на хиляди очи, вперени в него. Той скочи на крака и дръпна рязко завесите. После се облегна на стената с притворени очи. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Дейвид Кър бе направил всичко, което бе по силите му, за да погребе миналото. Беше положил много усилия, за да бъде сигурен, че то никога няма да се върне. Но се оказваше, че усилията му са били недостатъчни. Оставаше само един изход. Въпросът беше ще има ли смелост да го избере.

Плътните завеси скриха светлината, която струеше от прозорците на кабинета. Човекът, който ги наблюдаваше отвън, се намръщи. Такова нещо не се беше случвало досега. Той не обичаше нарушения на рутината. Замисли се обезпокоено каква ли можеше да бъде причината за тази промяна. Но след малко обичайният сценарий се възстанови. Светнаха лампите на долния етаж. Той вече беше запознат с последователността на събитията. Сега щеше да светне и лампата в голямата спалня на вилата в Биърсден, и силуетът на съпругата на Дейвид Кър щеше да се очертае на прозореца. Тя щеше да дръпне завесите така, че да покрият плътно прозореца и отвътре щеше да се процежда само едва забележима светлинка. Почти по същото време върху покрива на гаража щеше да падне отражението на друг светъл правоъгълник, вероятно прозорецът на банята. Това означаваше, че Дейвид Кър се готви да си ляга. Но той никога нямаше да успее да измие петната от ръцете си, също като лейди Макбет. След двайсетина минути светлините в спалнята щяха да угаснат. Тази нощ нямаше да се случи нищо повече.