Вал Макдърмид - Далечно ехо

На лицето на Уиърд се изписа онази лека, снизходителна усмивчица, която будеше у Алекс желанието да му удари шамар.

— Ти винаги си вярвал безусловно на всяка негова дума.

Алекс нямаше желание да предизвиква скандал. Преглътна резкия отговор, който напираше на устните му, и вместо това каза:

— Това, което исках да ти кажа, е че хората от полицията са съчинили някаква идиотска хипотеза, съгласно която подпалвачът е Пол. Така че се постарай да бъдеш малко по-внимателен с него, и без това не му е лесно.

— А защо хипотезата да е идиотска? Не съм запознат особено добре с методите на полицията, но доколкото ми е известно, повечето убийства, които не са свързани с организирана престъпност, са дело на брачния партньор. А след като искаш от мен да бъда тактичен, редно е да приемаме Пол за съпруг. Ако бях служител в полицията, би било крайно небрежно от моя страна да пренебрегна такава възможност.

— Добре, нека предположим, че те само си вършат работата. Но ние сме приятели на Зиги. Ние двамата с Лин им идвахме често на гости през изминалите години и сме прекарали доста време с тях. Вярвай ми, това не беше връзка, която би могла да завърши с убийство. Би трябвало поне да помниш как се чувства човек, когато го подозират в нещо, което не е извършил. Е, точно същото преживява Пол сега. Струва ми се, че той има нужда от подкрепа, а не полицията.

— Добре, добре — измънка смутено Уиърд. Фасадата му се пропука за миг под напора на спомените — беше си спомнил първичния страх, който всъщност го бе тласнал тогава към църквата. Той мълча през останалия път, и всеки път, когато Алекс хвърляше поглед към него, се правеше, че оглежда пейзажа, за да не среща очите му.

Алекс навлезе в добре познатото му отклонение от магистралата и се насочи на запад, натам, където бе някога домът на Зиги и Пол. Сърцето му се сви, когато поеха по тесния път, който се виеше между дърветата. Въображението му вече го бе измъчвало с какви ли не картини, свързани с пожара. Но когато излезе от последния завой и видя останките от къщата, разбра, че фантазията му е била доста бедна. Беше очаквал да види почернели стени. Но това, което виждаше пред себе си, бе сцена на пълно унищожение.

Алекс спря безмълвно колата. Излезе от нея и направи няколко неуверени крачки към мястото на пожара. За свое учудване установи, че наоколо все още тегнеше миризма на изгоряло, нахлуваше в ноздрите и гърлото му и го задушаваше. Вторачи се в овъглените останки, без да смее да свърже в мислите си спомена за някогашната къща с това, което виждаше пред себе си. Няколко тежки греди стърчаха под абсурдни ъгли, но освен тях нямаше никакви различими форми. Къщата наистина трябва да беше пламнала като главня, натопена в катран. Дори дърветата, които са растяли най-близо до къщата, са били погълнати от огъня — разкривените им скелети се очертаваха рязко на фона на морето и далечните острови.

Той почти не забеляза Уиърд, който мина покрай него. Свел глава, свещеникът спря точно пред жълтите ленти, с които бяха оградили местопрестъплението. После отметна глава. Гъстата му сребриста коса, подобна на грива, блестеше на светлината.

— Господи… — започна той. Звучният му глас отекна надалеч в откритото пространство.

Алекс почувства, че най-неочаквано в гърлото му се надига кикот. Съзнаваше, че това вероятно се дължи на нервното напрежение, вероятно бе някакъв вид емоционална реакция на шока, който му бе причинила сцената пред тях. Но наистина не можеше да се овладее. Човек, който знаеше на какво бе способен Уиърд под реакцията на халюциногени и го беше виждал как повръща на улицата, изхвърлен от поредната кръчма, не бе в състояние да го приеме сериозно. Обърна се рязко и тръгна обратно към колата, затваряйки с трясък вратата, за да се изолира от тирадата, която Уиърд отправяше към облаците. Почувства се изкушен да потегли и да остави свещеника на волята на природните сили. Но Зиги никога не изоставяше Уиърд — не го бяха изоставяли и останалите. А точно сега единственото, което можеше да направи Алекс, бе да се държи така, както би искал от него Зиги. Затова си остана на мястото.

Поредица образи се нижеха като живи пред очите му. Виждаше Зиги, дълбоко заспал в леглото си; внезапно избухналия огън; огнените езици, ближещи дървото; дима, който се стелеше из добре познатата му стая; Зиги, който се размърдва насън, когато изпаренията започваха полека да проникват в дихателните му пътища; размазаните очертания на къщата, трептящи в горещия въздух, замъглени от дима. Това беше нетърпимо, трябваше да се опита да пропъди някак тези образи от съзнанието си. Опита се да си представи лицето на Лин, но не успя. Искаше само едно — да се махне колкото е възможно по-скоро оттук, да вижда пред себе си нещо друго.