Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс слушаше и не вярваше на ушите си. Беше очаквал обичайните заплахи с адски огън и вечно проклятие, а вместо това чуваше недвусмислени думи на обич. Установи, че ни в клин, ни в ръкав беше започнал да се усмихва.

— Ние бяхме четирима — продължаваше Уиърд. — Бяхме се нарекли „момчетата от Къркалди“. Срещнахме се още през първия учебен ден в гимназията и тогава се случи нещо вълшебно. Станахме приятели. Споделяхме най-скритите си страхове и най-бурните си възторзи. В продължение на години бяхме същинска напаст, но какво от това? Във всяка група приятели ролите се разпределят. Аз бях глупакът — онзи, който никога не знаеше кога е прекалил и трябва да спре — Уиърд сви леко рамене. — Сигурно ще се намерят хора да кажат, че и досега съм си такъв. Зиги беше човекът, който ме спасяваше от мен самия. Зиги беше този, който не допускаше да си навредя. Той ме опази от най-тежките крайности, докато открих един по-велик Спасител. Но дори тогава Зиги не ме напусна.

През последните години се виждахме рядко. Всеки от нас беше зает със своето настояще. Но това не означава, че бяхме загърбили миналото. За мен в много отношения Зиги си оставаше пробен камък. Няма да се преструвам, че съм одобрявал всеки негов избор. Ако го сторя, с право можете да ме заклеймите като лицемер. Но тук, в този ден, всичко това няма значение. Има значение само едно — че приятелят ми е мъртъв, и че с неговата смърт една светлина в живота ми угасна. Никой от нас не може да живее без светлина. Затова днес аз скърбя, защото ни напусна човекът, който ми помогна да стъпя на пътя към спасението. Единственото, което бих могъл да направя в памет на Зиги, е да се старая да протягам ръка на всеки, който застане на пътя ми и е в нужда, също както правеше той. Ако мога да помогна днес на някой от вас, не се колебайте да се обърнете към мен. Заради Зиги — Уиърд огледа залата с лъчезарна усмивка. — Благодаря на Бога, задето ме дари с приятелството на Зигмунд Малкиевич. Амин.

Разбира се, не изневери на себе си, помисли си Алекс. Но днес Уиърд наистина бе постъпил така, че Зиги би се гордял с него. Когато приятелят му се върна на мястото си, Алекс се пресегна и стисна ръката му. Уиърд не отдръпна своята.

После всички тръгнаха да излизат един по един, изреждаха се да поднесат съболезнованията си на Карел Малкиевич и на Пол. Излязоха навън, под бледата слънчева светлина, и се оставиха тълпата да ги понесе покрай натрупаните отпред цветя. Въпреки молбата на Пол никой, освен роднините да не изпраща цветя, имаше няколко дузини венци и букети.

— Той успяваше да накара всеки да се чувства негов близък — каза Алекс почти на себе си.

— Ние бяхме по-близки от братя — допълни тихо Уиърд.

— Това, което ти каза там, вътре, беше много хубаво.

Уиърд се усмихна.

— Не очакваше такова нещо от мен, нали? По лицето ти личеше.

Алекс не отговори. Беше се навел над цветята, за да прочете една картичка.

„Скъпи Зиги, светът е прекалено пуст без теб. С обич от всички твои приятели от клиниката“.

Усещането му беше познато. Той продължи да чете останалите картички, докато стигна до последния венец. Беше съвсем малък и дискретен, от бели рози, преплетени с клонки розмарин. Алекс прочете картичката и се намръщи.

„Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.

— Видя ли това? — обърна се той към Уиърд.

— Много стилно — отбеляза одобрително приятелят му.

— А не ти ли се струва някак… и аз не знам… не смяташ ли, че навява неприятни асоциации?

Уиърд се намръщи.

— Привиждат ти се призраци. Според мен няма нищо обезпокояващо — съвсем подходящ текст за надгробен венец.

— Уиърд, той загина точно в деня, когато се навършиха двайсет и пет години от смъртта на Роузи Дъф. Тази картичка не е подписана. Съвпаденията не ти ли се струват множко?

— Алекс, това са отдавна минали неща — Уиърд разпери ръце в жест, обхващащ всички опечалени. — Наистина ли вярваш, че тук би могло да има дори един човек, който е чувал името Роузи Дъф? Просто малко по-театрален жест, в което няма нищо изненадващо — сред присъстващите има доста артистични личности.

— Дали са отново ход на следствието, знаеш ли — когато решеше, Алекс можеше да бъде не по-малко упорит от Зиги.

Уиърд го изгледа удивено.

— Не, нямах представа.

— Научих от вестниците. Започнали са преразглеждане на неразрешени случаи в светлината на новите технологии — нали знаеш, ДНК-анализи и тъй нататък.

Уиърд посегна към кръста на гърдите си.