Вал Макдърмид - Далечно ехо

Двамата допиха питиетата си и излязоха. Но думите на Лоусън се запечатаха в съзнанието на Макленън. Той нямаше склонност към самозаблуди и беше принуден да признае, че полицаят има право. Ако още в началото бяха открили кой е мъжът, с когото е излизала Роузи Дъф, най-вероятно нямаше и да се сетят да обърнат внимание на момчетата. Възможно бе той да се е ожесточил срещу студентите просто защото нямаше върху кой друг да съсредоточи търсенията си. Колкото и неприятно да му беше, че думите на един униформен му припомниха истинските задължения, Макленън се отказа да повдига обвинение срещу Малкиевич и Маккий именно заради това, което чу от Лоусън.

Отказа се поне на първо време.

Междувременно се зае да направи някои проучвания. Опита се да разбере дали някой в областта е чувал нещо за провеждане на сатанистки ритуали. За съжаление нямаше представа откъде да започне. Може би трябваше да изпрати Бърнсайд да поговори с някой от местните свещеници. Макленън се усмихна мрачно. Това определено щеше да отклони мислите им от Младенеца и Рождество.

В края на смяната Уиърд махна с ръка на Алекс и Мондо и тръгна към носа. Свил рамене, той се приведе напред, забил брадичка в шала си, и тръгна срещу ледения вятър. Трябваше да приключи с коледните подаръци, но имаше нужда да остане насаме с мислите си, преди да се отправи към шума и блъсканицата на главната улица.

Имаше отлив, затова той слезе по хлъзгавите стъпала от крайбрежната улица на плажа. На сивкавата светлина, която струеше от прихлупеното небе, мокрият пясък бе добил цвят на стар маджун и издаваше неприятни всмукващи звуци под стъпките му. Обстановката беше в съвършена хармония с настроението му. Не помнеше да се е чувствал по-потиснат през целия си живот.

У дома положението беше още по-напрегнато от обикновено. Наложи му се да признае пред баща си, че е бил задържан в участъка, и това разкритие стана повод за непресъхващ водопад от обвинения, упреци, и коментари на неспособността му да покрие изискванията за това, което би трябвало да представлява един добър син. Налагаше се да дава отчет за всяка минута, прекарана вън от дома, като че ли беше отново на десет години. Най-лошото от всичко беше, че дори не бе в състояние да се почувства морален победител. Знаеше отлично, че е постъпил нередно. Почти беше готов да повярва, че заслужава презрението на баща си, и това бе най-лошо от всичко. Винаги бе съумявал да се успокои с убеждението, че неговият избор е правилният. Но този път наистина бе преминал границите на допустимото.

Не се чувстваше по-добре и когато отиваше на работа. Това, което вършеше, беше отегчително, еднообразно и унизително. Навремето би обърнал всичко на шега, би се възползвал от възможността да направи някаква беля и да предизвика суматоха. Но сега човекът, който обичаше да дразни по-високопоставените от него и винаги успяваше да убеди Алекс и Мондо да участват в поредната лудория, му се струваше чужд и далечен. След това, което се бе случило с Роузи Дъф и въвличането му в следствието като заподозрян, Уиърд беше принуден да признае, че сигурно наистина е безполезен нехранимайко, за какъвто го смяташе баща му. А не беше приятно да се живее с тази мисъл.

Не намираше утеха и в срещите с приятелите си. За първи път, когато се събереше с останалите, не изпитваше чувството, че е част от едно органично цяло. Те по-скоро му напомняха за всички негови недостатъци. Не можеше да забрави чувството за вина в тяхно присъствие, защото тъкмо той ги беше поставил в сегашното положение, макар те явно да не го обвиняваха за това.

Не можеше да си представи как ще преживее новия семестър. Краката му се плъзгаха по изхвърлени на брега водорасли; той стигна до края на плажа и тръгна нагоре по широките стълби към Порт Брее. Имаше чувството, че всичко около него е слузесто, хлъзгаво и несигурно като водораслите, по които стъпваше.

Последната дневна светлина гаснеше на запад, когато Уиърд тръгна най-сетне към магазините. Време беше да започне да се преструва, че е част от заобикалящия го свят.

1978 година, Къркалди, Шотландия — навечерието на Новата 1979 година

Когато навършиха петнайсет години и получиха за първи път разрешение от родителите си да излизат вечер сами, четиримата си обещаха на всеки 31 декември да се срещат в полунощ на площада в Къркалди, за да посрещат Новата година. Всяка година досега бяха спазвали обещанието си, отиваха на площада, мръзнеха и подскачаха на едно място, докато стрелките на градския часовник пълзяха бавно към дванайсет. Зиги носеше транзистор, за да чуят камбаните, и четиримата си предаваха от ръка на ръка пиенето, което бяха успели да намерят. Първата Нова година посрещнаха с бутилка десертно вино и четири кутии „Карлсберг“. Този път се бяха издигнали до бутилка „Феймъз Грауз“.