Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Решила ли си вече къде ще следваш? — попита Алекс.

— В колежа по изкуствата в Единбург. Искам да се дипломирам в специалност Изобразителни изкуства, а после ще отида в института към галерията „Курто“ в Лондон, да уча реставрация.

Алекс си каза, че самоувереността й е очарователна. Дали някога самият той е бил толкова уверен в себе си? Беше се записал почти случайно да следва история на изкуствата — просто защото не бе достатъчно уверен в творческите си способности. Той подсвирна тихичко.

— Седем години следване? Това е сериозен ангажимент.

— Искам да работя точно това, а тези седем години са необходими за целта.

— Защо държиш толкова да реставрираш картини? — наистина му беше интересно да узнае.

— Тази работа ме привлича неудържимо. Първо проучванията, после анализите, и накрая — скок в тъмното, моментът, когато наистина трябва да се опиташ да почувстваш какво е искал да ни покаже художникът. Вълнуващо е, Алекс.

Преди той да успее да отговори, останалите се развикаха:

— Измъкнал се е!

Алекс се обърна. В далечината фигурата на Уиърд се очертаваше на фона на сивата, масивна постройка на съда, имитираща старинен замък. Той тичаше към тях, размахал ръце като криле на вятърна мелница, което го караше да прилича съвсем на плашило. Когато наближи, Уиърд нададе победоносен вик. Алекс погледна нагоре към часовника. Оставаше само една минута.

Уиърд дотича ухилен и започна да прегръща всички наред.

— Казах си, е това е някаква абсолютна дивотия. Аз съм пълнолетен и баща ми не може да ми забранява да празнувам Хогмани с приятелите си. Що за глупост! — той поклати глава. — Ако все пак ме изхвърли от къщи, ще спя при теб, Алекс. Може ли?

Алекс го тупна по рамото.

— Защо не? И без това съм привикнал на отвратителното ти хъркане.

— Тихо! — Зиги успя да надвика шума от общия разговор. — Камбаните!

Всички млъкнаха, за да чуят камбаните на Биг Бен, чийто звън достигаше до тях с особена тенекиена нотка благодарение на радиопредаването. Когато камбаните забиха, момчетата се спогледаха, вдигнаха едновременно ръце и ги стиснаха точно в мига, когато се чу дванайсетият удар.

— Честита Нова година! — казаха всички в хор. Алекс забеляза, че приятелите му са не по-малко развълнувани от самия него.

После пуснаха ръцете си и мигът отмина. Алекс се обърна към Лин, целуна я леко по устните и каза:

— Честита Нова година!

— Все ми се струва, че може и да е честита — отвърна тя със зачервени бузи.

Зиги отвори уискито и го пусна по веригата. Групичките по площада вече се разпиляваха, непознати си казваха „Да е честита“, навсякъде лъхаше на уиски и се раздаваха щедро прегръдки. Няколко техни бивши съученици дойдоха да изкажат съчувствието си за лошия им късмет да се натъкнат на умиращото момиче в снега. Думите им не бяха злонамерени, но Алекс прочете в очите на приятелите си, че се измъчват от тези разговори не по-малко от самия него. Няколко момичета се бяха хванали за ръце и импровизираха някакво подобие на шотландски танц около коледното дърво. Алекс се озърна. Вълнуваха го противоречиви чувства, повечето от които сам не можеше да определи.

Лин пъхна ръка в неговата.

— За какво мислиш, Алекс?

Той я погледна и се усмихна с усилие, но усмивката му беше уморена.

— Тъкмо си мислех колко хубаво би било, ако времето можеше да спре точно сега. Ако можеше да стане така, че никога вече, до края на живота ми, да не ми се налага да се връщам в Сейнт Андрюз.

— Няма да е толкова лошо, колкото си представяш. И без това ти остават само още шест месеца, и после ще си свободен.

— Може да се връщам тук през уикендите — думите сами се откъснаха от устните му, без да бе имал намерение да ги казва. И двамата знаеха какво означават те.

— Много ще се радвам — отвърна тя. — Само, моля ти се, не казвай нищо на отвратителния ми брат.

Нова Година, ново обещание.

В полицейския клуб в Сейнт Андрюз алкохолът се лееше в неограничени количества. Едва чуха камбаните от шума, който вдигаха танцуващите. Всички, привикнали към въздържаността, налагана от професията им, този път бяха пратили задръжките по дяволите — с изключение на тези, които бяха дошли със съпруги и съпрузи, приятелки или просто с познати, поканени, за да се пропъди самотата по празниците.

Зачервен от танците, Джими Лоусън беше притиснат от две набити лелки, които работеха като телефонистки в участъка — паднало му се беше да танцува с тях по музиката на „Смелият сержант в бяла униформа“. Хубавата сестра от зъболекарския кабинет, с която беше дошъл, се беше измъкнала нанякъде, отегчена от неизчерпаемия му ентусиазъм по отношение на шотландските народни танци. Беше му все едно; винаги можеше да намери с кого да танцува на Хогмани, а Лоусън обичаше да се весели. Така се разтоварваше от напрежението в работата, защото работеше винаги съсредоточено и с желание.