Вал Макдърмид - Далечно ехо

Макленън кимна.

— Не бих ти противоречил.

Заинтригува го историята с колите. Може би през нощта на убийството лендроувърът не е бил единствената кола, шофирана от някой от заподозрените.

Робин се бе опитал да научи подробности за хода на следствието, но Макленън се измъкна ловко. Разговорът потече по утъпкани пътища — семействата, футбол, какво да купят на родителите си за Коледа — и след това Макленън си тръгна. Сведенията, получени от Робин, наистина не бяха кой знае какви, но те затвърдиха убеждението на Макленън, че „Момчетата от Къркалди“ следват определен модел на поведение, който подсказва, че обичат риска. Хора с такова поведение често се подхлъзват към нещо наистина опасно.

Инстинктът беше много хубаво нещо, но не му вършеше работа без конкретни доказателства. А доказателства за съжаление нямаше. Лендроувърът отведе хората от лабораторията в задънена улица. Практически бяха разглобили цялото купе, но не намериха нищо, което да доказва, че Роузи Дъф някога е влизала в колата. Когато служителите от екипа, анализиращ местопрестъпления, откриха следи от кръв, всички настръхнаха от вълнение, като че ли ги бе ударил ток, но по-подробните изследвания разкриха не само че кръвта не е на Роузи, но че дори не е човешка.

Единствената бледа надежда бе изгряла на хоризонта предния ден. Един собственик на къща на „Тринити Плейс“ почиствал градината си, и се натъкнал на подгизнал вързоп, пъхнат в живия плет. Госпожа Дъф бе потвърдила, че дрехата е на Роузи. Отнесоха я за анализ в лабораторията, но Макленън съзнаваше, че въпреки бележката „Спешно!“, нищо нямаше да се случи преди Нова година. Още една неприятност, която можеше да прибави към списъка.

Дори не можеше да реши дали да повдига обвинение срещу Маккий, Кър и Малкиевич за присвояване на чужда кола. Изпълняваха съвестно условията на гаранцията, а той тъкмо се канеше да изготви обвинението, когато случайно дочу някакъв разговор в полицейския клуб. Седеше зад една преграда, така че не виждаше кой говори, но разпозна без усилие гласовете на Джими Лоусън и Иън Шоу. Шоу беше застъпник на идеята да обвинят четиримата студенти във всичко, което успеят да аргументират. Но за учудване на Макленън Лоусън възразяваше.

— От цялата работа ще пострада само нашият облик — настояваше униформеният полицай. — Ако повдигнем такива обвинения, ще изглеждаме дребнави и отмъстителни в очите на хората. Все едно да разлепим плакат, на който да пише: „Признаваме, че не можем да ги обвиним в убийство, но поне ще се постараем да им отровим живота“.

— И какво лошо има в това? — отвърна Иън Шоу. — Ако са виновни, нека страдат.

— Но нали може да са невинни — каза настоятелно Джими Лоусън. — От нас се очаква да защитаваме справедливостта, нали? Редно би било не само да откриваме виновниците, но и да защитаваме невинните. Добре, ясно е, че са излъгали пред Макленън за лендроувъра. Но това далеч не означава, че са убийци.

— Ако не е някой от тях, кой може да е тогава? — попита Шоу.

— Продължавам да мисля, че убийството има някаква връзка с Халоу Хил — някакъв езически ритуал или нещо подобно. Знаеш не по-зле от мен, че всяка година получаваме доклади за убити животни в гората Тентсмуър, които като че ли са станали жертви на някакъв ритуал. И никога не обръщаме внимание на тези сведения, защото те не са кой знае колко важни в сравнение с останалите ни задължения. Но я си представи, че това се е трупало в мозъка на някой идиот в продължение на години? Беше близо до датата на сатурналиите в крайна сметка.

— На сатурналиите ли?

— Римляните са празнували зимното слънцестоене на седемнайсети декември. Но честванията не са били твърдо установени само на тази дата.

Шоу изсумтя удивено.

— Божичко, Джими, добре си се подготвил.

— Просто попитах в библиотеката. Нали знаеш, че се надявам да ме приемат в следствения отдел, редно е да проявя инициативност.

— Значи предполагаш, че някакъв изкукал сатанист е пречукал Роузи?

— Не мога да кажа нищо със сигурност, но и това може да е една от теориите. Все пак имай предвид, че ще излезем последни глупаци, ако обвиним четиримата студенти, и после попаднем на ново човешко жертвоприношение по Белтейн.

— Белтейн? — повтори Шоу с отпаднал глас.

— Края на април, началото на май. Голям езически празник. Затова ми се струва, че не бива да избързваме с категоричните обвинения по адрес на тези хлапета, преди да сме открили някакви по-солидни улики. В края на краищата, ако не бяха се натъкнали на умиращата Роузи, щяха да върнат лендроувъра на мястото му на другия ден и никой нищо нямаше да разбере. Просто са имали лош късмет.