Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс Гилби беше също много вероятен кандидат, дори само защото не съществуваха никакви доказателства да е шофирал лендроувъра. Негови отпечатъци имаше навсякъде във вътрешността на колата, но не и на волана. Но това не го оневиняваше. Ако Гилби бе убил Роузи, бе много вероятно да е повикал приятелите си на помощ и също толкова възможно бе те да са се отзовали; Макленън не си правеше илюзии относно близостта между четиримата така че, ако Гилби бе успял все пак да си уговори среща с Роузи Дъф, на която се е случило нещо непоправимо, Макленън беше убеден, че Малкиевич би направил всичко възможно, за да защити приятеля си. Независимо дали Гилби го съзнаваше или не, Малкиевич очевидно беше влюбен в него. Макленън бе убеден в това, макар че съдеше единствено по инстинкт.

Но в цялата работа имаше и нещо друго, освен това, което му подсказваше професионалният инстинкт. След изнервящата поредица разговори той се канеше да потегли обратно към Сейнт Андрюз, когато нечий познат глас го повика по име.

— Ей, Барни, научих, че си се появил тук — извика някой от другия край на потъналия в мрак паркинг.

Макленън се обърна рязко.

— Робин? Ти ли си?

Стройна фигура в полицейска униформа се появи в кръга от светлина под близката лампа. Робин Макленън беше петнайсет години по-млад от брат си, но приликата между двамата беше поразителна.

— Реши да се измъкнеш, без дори да кажеш здрасти, така ли?

— Казаха ми, че си на работа.

Робин дойде до брат си и стисна ръката му.

— Току-що се върнах за една справка. Стори ми се, че те виждам, когато спряхме колата отпред. Хайде да изпием по едно кафе, преди да тръгнеш — той се усмихна и тупна приятелски брат си по рамото. — Имам сведения, които сигурно ще оцениш по достойнство.

Макленън се взря намръщено в гърба на брат си, който бързаше пред него. Робин, уверен както винаги в чара си, не изчака отговора на брат си, а тръгна обратно към бюфета на полицейския участък. Макленън го настигна при вратата.

— За какви сведения говориш?

— Става дума за онези студенти, които подозираш в убийството на Роузи Дъф. Рекох си, че и аз мога да поровя тук-там, да проверя какво говорят клюкарите.

— Не би трябвало да се замесваш, Робин. Случаят не е твой — възрази Макленън, докато вървеше след брат си по коридора.

— Когато става дума за такова убийство, случаят засяга всеки от нас.

— Въпреки това не трябва — ако се провалеше сега, не би искал интелигентният му, очарователен брат да бъде засегнат от позора му. Робин умееше да се понрави на висшестоящите; сигурно щеше да се издигне много повече от Макленън, и напълно го заслужаваше. — Тъй или иначе, нито един от тях няма досие в полицията. Вече проверих.

Робин се обърна, докато влизаха в бюфета, и отново се усмихна лъчезарно.

— Виж какво, това тук е моя територия. Мога да накарам хората да ми кажат неща, които биха премълчали пред теб.

Заинтригуван, Макленън последва брат си към една усамотена маса в ъгъла, а после зачака търпеливо Робин да донесе кафетата.

— Е, какво научи?

— Тези момчета не са чак света вода ненапита. Когато са били по на тринайсет години, били заловени да крадат в някакъв магазин.

Макленън сви рамене.

— Доста деца го правят.

— Само че в случая не става дума за отмъкване на два шоколада или на кутия цигари. Било е нещо от рода на Формула едно — върховното предизвикателство за крадеца. Като че ли са се състезавали кой ще извърши най-трудната кражба — просто за удоволствие. Крадели са предимно от малки магазини, нито една от откраднатите вещи не им е била необходима — всичко възможно, от градинарски ножици до парфюми. Спипали Кър на местопрестъплението, когато се опитвал да отмъкне буркан с китайски джинджифил от някаква бакалница. Останалите трима стояли отпред да пазят — та прибрали и тях. Веднага щом се озовали в участъка, си признали всичко. Отвели полицаите в една барака в градината на Алекс Гилби, където криели плячката. Дори не били разопаковали нищо — Робин поклати глава. — Колегата, който ги прибра, разправяше, че вътре било като пещерата на Аладин.

— Какво стана после?

— Ами задвижиха се разни връзки. Бащата на Гилби е училищен директор, бащата на Маккий играе голф с началника на полицията. Отърваха се с едно хубаво сплашване и плащане на обезщетение.

— Интересно наистина. Но не е чак Големият влаков обир.

Робин кимна в знак на съгласие.

— Но това не е всичко. Две години по-късно имаше някаква поредица от номера с паркирани коли. Когато собствениците се прибираха, откриваха драсканици от вътрешната страна на предното стъкло, написани с червило. А колите си стояха здраво заключени. Всичко свърши внезапно, както и беше започнало, когато една от заключените коли се запали и изгоря. Така и не се откриха никакви улики срещу тях, но хората от местния следствен отдел са убедени, че те са били в основата на цялата история. Явно имат обичая да се набутват в рискови ситуации.