Вал Макдърмид - Далечно ехо

Той си каза със съжаление, че следователите си разбират от работата. Като го оставяха така, да седи и чака съвсем сам, те спазваха сигурната рецепта как да бъде смутен задържаният. И рецептата се оказа ефикасна. Въпреки че не даваше външни признаци, Зиги беше напрегнат като струна, целият вибрираше от безпокойство. Най-дългите пет минути в живота му приключиха с влизането на двамата следователи, които се разположиха срещу него.

Очите на Макленън сякаш го пронизваха, слабото му лице беше изопнато от някакво скрито вълнение.

— Даването на лъжливи показания пред полицията е сериозно провинение — започна той без всякакви встъпления. Говореше сухо и отривисто. — И не става дума само за това провинение — лъжата ни кара да се замислим какво криете. Имахте една нощ, през която сте могли да обмислите всичко. Ще промените ли първоначалните си показания?

Леден страх сви сърцето на Зиги. Научили бяха нещо, това беше ясно, но какво? Той замълча в очакване на следващия ход на Макленън.

Инспекторът отвори папката пред себе си и извади листа с отпечатъците, които Зиги бе дал предната нощ.

— Това вашите отпечатъци ли са?

Зиги кимна. Вече му беше ясно какво следва.

— Можете ли да обясните как са се озовали на волана и лоста за скорости на един лендроувър, регистриран на името на някой си Хенри Кевъндиш, открит тази сутрин в Сейнт Андрюз, на паркинга в индустриалната зона край Ларго Роуд?

Зиги притвори за миг очи.

— Да, мога — той замълча, опитвайки се да събере мислите си. Същата сутрин, в леглото, бе преговарял какво да каже в такава ситуация, но когато застана лице в лице със суровата действителност, всички заучени реплики излетяха от ума му.

— Чакам, господин Малкиевич — каза Макленън.

— Лендроувърът е собственост на един от другите студенти, с които делим жилището. Снощи го заехме, за да отидем с него на купона.

— Заехте го, така ли? Искате да кажете, че господин Кевъндиш е дал съгласието си да карате колата му? — намеси се веднага Макленън, за да не позволи на Зиги да набере скорост.

— Не точно, не — Зиги отклони поглед встрани — не беше в състояние да срещне погледа на Макленън. — Вижте, знаем много добре, че не беше редно да вземаме колата, но не се е случило кой знае какво — още докато произнасяше тези думи, Зиги разбра, че е направил грешка.

— Това е углавно престъпление, нещо, което сигурно ви е било известно. Значи така, вие откраднахте лендроувъра и отидохте с него на купон. Това обаче не обяснява защо в крайна сметка колата се е озовала там, където я намерихме.

Дъхът на Зиги излизаше на пресекулки.

— Аз я преместих там за по-сигурно. Вече бяхме пили и не ми се искаше някой да се изкуши да я подкара пиян.

— Кога преместихте колата?

— Не помня точно. Вероятно някъде между един и два часа сутринта.

— Дотогава самият вие сигурно сте били доста пиян — Макленън вече атакуваше, привел напред рамене.

— Сигурно съм бил изпил повече от допустимия минимум. Но…

— Още едно нарушение на закона. Значи сте лъгали, когато твърдяхте, че не сте напускали купона? — погледът на Макленън пронизваше като хирургическа сонда.

— Отсъствах точно колкото е необходимо да откарам лендроувъра до онова място и да се върна пеш — около двайсет минути.

— Това твърдите вие. Междувременна разговаряхме с някои от гостите, и много малко от тях твърдят, че са ви видели. Мисля, че сте отсъствали доста по-дълго. Мисля, че сте видели по пътя Роузи Дъф и че сте й предложили да я откарате.

— Не!

Макленън продължи неумолимо.

— После се случва нещо, което ви изважда от равновесие, вие я изнасилвате, а после осъзнавате, че тя може да ви съсипе живота, ако се оплаче в полицията. Изпадате в паника и я убивате. Знаели сте, че трябва да откарате тялото някъде, разполагали сте с лендроувъра, така че това не е представлявало проблем. После сте се почистили и сте се върнали на купона. Така ли се развиха нещата?

Зиги поклати глава.

— Не, грешите напълно. Не съм я виждал, и с пръст не съм я докосвал. Просто реших да се отърва от лендроувъра, преди да е станала злополука.

— Това, което се е случило с Роузи Дъф, не е било злополука. И сте го извършили вие.

Със зачервено от страх лице Зиги прокара пръсти през косата си.

— Не. Трябва да ми повярвате. Нямам нищо общо с нейната смърт.

— Защо да ви вярвам?

— Защото ви казвам истината.

— Не. Това, което ми казвате, е нова версия, която се покрива с нещата, които според вас са ми известни. Не мисля, че това е цялата истина.