Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Ти си добре, поне си отзад и лицето ти почти не се вижда, а Зиги се е извърнал настрани. Затова пък ние двамата с Уиърд сме в грос и анфас — каза нацупено Мондо. — Я да видим какво има в останалите вестници.

Подобни снимки имаше и в „Скотсмън“, „Глазгоу Хералд“ и „Куриър“, за щастие поне не на първа страница. Затова пък съобщението за убийството беше на първа страница навсякъде освен в „Куриър“. Такова незначително нещо като убийство не би могло да измести борсовите курсове и малките обяви от тяхната първа страница.

Седяха, пиеха кафе и разучаваха мълчаливо статиите.

— Предполагам, че би могло да бъде и по-зле — каза Алекс.

Уиърд го изгледа невярващо.

— В какъв смисъл?

— Поне не са ни сбъркали имената. Дори фамилията на Зиги е написана правилно.

— Голям повод за радост, няма що. Е, поне не са ни нарекли директно „заподозрени“ — но това е единственото нещо в наша полза. В тези статии сме представени извънредно зле, Алекс. Сам виждаш.

— Всички наши познати вече са ги видели — поде Мондо. — Сега всички ще ни накачулят да ни разпитват. Ако това е славата, която ми е съдена, отказвам се веднага от нея.

— Всички щяха да разберат и без вестниците — подчерта Алекс. — Знаеш много добре какво представлява Къркалди. Селска психика. Хората нямат какво да им ангажира съзнанието и клюкарстват за съседите си. Точно тук новините се разпространяват и без вестник. Хубавото е, че половината ни колеги в университета живеят в Англия, така че изобщо няма да чуят за тази история. А когато се върнем след новогодишните празници, всичко вече ще се е разнесло.

— Така ли мислиш? — Уиърд затвори „Скотсмън“ с категоричен жест. — Аз пък трябва да ти кажа, че ще е най-добре всички да се молим Макленън да открие и арестува убиеца.

— Защо? — попита Мондо.

— Защото ако не успее, до края на живота си ще останем „убийците, които останаха на свобода“.

Мондо го изгледа като човек, на когото току-що са съобщили, че е болен от рак.

— Ти шегуваш ли се?

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Уиърд. — Ако не арестуват никого във връзка с убийството на Роузи, хората ще помнят едно — че ние сме тези, които прекараха една нощ в участъка. Очевидно е, човече. Ще бъде произнесена присъда без процес — „недоказана вина“. „Знаем, че те са го направили, но полицията не можа да намери доказателства“ — започна той, имитирайки женски глас. — Това е положението, Мондо, занапред няма да има кого да чукаш — и той се ухили злобно, съзнавайки, че е засегнал слабото място на приятеля си.

— Я млъквай. Поне ще имам спомените си — озъби се Мондо.

Преди някой от тях да каже каквото и да било, в кафенето влезе Зиги, отръсквайки дъждовни капки от косата си.

— Предположих, че ще ви намеря тук — каза той.

— Зиги, Уиърд твърди… — започна Мондо.

— Остави това. Макленън е тук и иска отново да говори с всички нас.

Алекс повдигна вежди.

— Смята да ни замъкне обратно в Сейнт Андрюз, така ли?

Зиги поклати глава.

— Не, пристигнал е тук, в Къркалди. Иска да се явим в участъка.

— Дявол да го вземе — каза Уиърд. — Старият съвсем ще се побърка. От мен се очаква да не излизам от къщи. Ще реши, че му обявявам война. Трудно ще ми е да обясня, че съм бил при ченгетата.

— Трябва да сте благодарни на баща ми, че не се налага да се върнем в Сейнт Андрюз — отбеляза Зиги. — Когато Макленън се появи в нашето жилище, той пощръкля. Чете му лекция за правата на човека и го обвини, че се отнася с нас като с престъпници, въпреки че сме направили всичко по силите си, за да спасим Роузи. По едно време имах чувството, че ще го запердаши с вестника по главата — той се ухили. — Честно казано, гордеех се с него.

— Браво на баща ти — каза Алекс. — А къде е Макленън?

— Отвън, в колата. Баща ми е паркирал точно до него — Зиги се закиска беззвучно. — Съмнявам се Макленън някога да е налитал на такова чудо като моя старец.

— Значи трябва веднага да тръгваме към участъка? — попита Алекс.

Зиги кимна.

— Макленън чака. Съгласи се баща ми да ни откара до участъка, но не е в настроение да го разиграваме.

Десет минути по-късно Зиги седеше сам в една стая за разпити. Когато четиримата пристигнаха в участъка, ги разделиха в отделни стаи. С всеки тръгна по един униформен полицай. Обезпокоеният Карел Малкиевич беше оставен безцеремонно в преддверието. Макленън му обяви без много увъртания, че ще му се наложи да чака там. И Зиги изчезна заедно с Макленън и Бърнсайд, които го оставиха да виси в тази стая.