Вал Макдърмид - Далечно ехо

Внезапно склонността да обвинява Алекс му се стори най-незначителната от грижите му. Защото, докато прехвърляше наум събитията от последните няколко дни, Мондо си спомни нещо, което бе видял късно една нощ — нещо, което можеше да му помогне да се измъкне от обвиненията. Нещо, което засега нямаше да сподели с никого — „един за всички, всички за един“ звучеше много добре, но той имаше дълг най-вече пред себе си. Нека другите защитават интересите си, както намерят за добре.

Макленън затвори вратата зад себе си. Сега, когато двамата с Джанис Хог се озоваха в стаята с ниския полегат таван, помещението му се стори потискащо. Каза си, че това е най-мъчителната страна на внезапната смърт — хората нямат възможност да подредят всичко, което ще оставят след себе си, да представят пред хората избраната от тях картина. Нещата оставаха такива, каквито са били, когато са затворили вратата след себе си за последен път. Макленън бе виждал немалко тъжни сцени, но мусеше трудно да си представи по-трогателна от тази.

Личеше опитът да се придаде на стаята ведър и жизнерадостен изглед, въпреки че през тясното прозорче, което гледаше към селската улица, влизаше малко светлина. В далечината се виждаше Сейнт Андрюз — градът изглеждаше все така бял от навалялия снощи сняг, но Макленън знаеше, че в действителност нещата стоят по-различно. По тротоарите снегът вече се беше превърнал в мръсна киша, пътищата — в хлъзгаво тресавище, каша от сняг и пясък. Отвъд града морето се виждаше като сивкаво петно, преливащо почти незабележимо в сивотата на небето. Той си каза, че гледката сигурно е красива в слънчев ден. Обърна се гърбом към прозореца, към леглото, боядисано в бледорозово, с бяла памучна покривка, все още посмачкана там, където Роузи бе седяла за последен път. На стената имаше само един плакат, на някаква група, наречена „Блонди“ — певицата имаше внушителен бюст и невероятно къса пола. Макленън се зачуди дали Роузи е мечтала за такава слава.

— От къде да започна, сър? — попита Джанис, оглеждайки гардероба и тоалетната масичка, произведени очевидно през петдесетте години, боядисани в бяло в опит да изглеждат малко по-съвременни. До самото легло имаше малка масичка с едно чекмедже. Единствените други места, където можеше да се скрие нещо, бяха плетеният кош за пране зад вратата, и едно метално кошче за отпадъци.

— Заеми се с тоалетната масичка — каза той. Така поне нямаше да му се наложи да прехвърля гримове, които никога вече нямаше да бъдат ползвани, стари сутиени и пликчета, натъпкани в дъното на чекмеджето за в краен случай. Макленън познаваше слабите си места и предпочиташе да не ги излага на показ, когато беше възможно.

Джанис седна на ръба на леглото — на същото място сигурно беше седяла Роузи и се беше взирала в огледалото, докато се е гримирала. Макленън отвори чекмеджето на малката масичка. Вътре имаше дебела книга, озаглавена „Далечни шатри“ — тя напомняше на книгите, които жена му навремето използваше, за да го държи на разстояние в леглото. „Не виждаш ли, че чета, Барни!“ казваше тя с измъчен тон и размахваше под носа му някаква тухла. Какво им ставаше на жените с тези книги? Той повдигна тухлата, опитвайки се да не обръща внимание на Джанис, която ровеше систематично из чекмеджетата на тоалетната масичка. Отдолу имаше дневник. Без да си позволява пристъпи на излишен оптимизъм, Макленън го взе и го разлисти.

Ако се беше надявал на изповеди, щеше да бъде горчиво разочарован. Роузи Дъф не беше споделяла с дневника сърдечните си трепети. Беше записвала смените си в „Ламас“, рождени дни на роднини и приятели, дати на празненства и уговорки от рода на „купон у Боб“, „пазар с Джули“. Срещите с мъже бяха маркирани с час и дата, към това тя бе допълвала само „С него“, както и пореден номер. През изминалата година беше излизала с номер 14,15 и 16; като очевидно номер 16 беше най-новото й завоевание. Той се появяваше за първи път в началото на ноември и от там нататък фигурираше редовно в дневника — два-три пъти седмично. Излизала е с него винаги след работа, каза си Макленън. Трябваше да отскочи пак до „Ламас“ и да попита дали някой не е виждал някакъв мъж да чака Роузи, когато й е свършвала смяната. Чудно наистина, защо са се срещали по такова време, а не когато Роузи е била свободна вечер, или в почивните й дни. Явно единият от двамата е имал основание да се крие.

Той хвърли поглед към Джанет.

— Откри ли нещо?