Вал Макдърмид - Далечно ехо

Но това не означаваше, че беше забравил защо бе напуснал Краков. Никой не би могъл да оцелее в онази отровна атмосфера на недоверие и предателства без душевни рани, особено един полски евреин, оцелял благодарение на чист късмет от погромите, но останал без семейство и близки.

Налагаше му се да започне да гради живота си наново, да си създаде ново семейство. Някогашното му семейство не беше дълбоко религиозно, затова и той не страдаше особено, задето бе обърнал гръб на старата си вяра. Той още си спомняше как някой му бе казал само няколко дни, след като пристигна тук, че в Къркалди няма евреи. Идеята беше ясна — „защото ние предпочитаме да бъде така“. И той позволи да бъде асимилиран, дори се венча за жена си в католическа църква. Бе се научил как да стане част от населението на тази странна, островна страна, която му даде подслон. Наскоро, когато избраха поляк за папа, той се учуди сам на себе си от бурния пристъп на национална гордост. Много отдавна не беше мислил за себе си като за поляк.

Беше почти четиридесетгодишен, когато синът, за когото бе мечтал толкова години, най-сетне се появи на бял свят. Раждането му беше повод за радост, но и за връщане на страха. Сега вече имаше какво да губи. Да, това беше цивилизована страна, тук фашистки партии никога не биха намерили опора — такова беше поне общото мнение. Но навремето Германия също е била цивилизована държава. Никой не може да предвиди какво ще стане, когато броят на недоволните достигне критичната си точка. В такива случаи хората тръгват след всеки, който обещае спасение.

А напоследък той започваше да намира основания за безпокойство. Националният фронт си проправяше път в политическата джунгла. Стачките и нестабилността в икономиката държаха правителството в постоянно напрежение, а бомбените атентати на ИРА даваха на политиците извинение за въвеждане на репресивни мерки. Студенокръвната жена, която оглавяваше партията на торите, настояваше, че имигрантите унищожават местната култура. Да, предпоставките действително съществуваха.

Затова, когато Алекс Гилби се обади и му съобщи, че синът му е прекарал нощта в полицейски участък, пред Карел Малкиевич не можеше да има избор. Той искаше да прибере сина си у дома, под крилото си. Никой нямаше право да дойде през нощта и да му го вземе. Малкиевич се облече дебело, накара жена си да му приготви един термос с бульон и пакет сандвичи, и потегли през Файф, за да доведе сина си.

Бяха му необходими около два часа, за да преодолее разстоянието до Сейнт Андрюз в старичкия си воксхол. Но когато наближи къщата, в която живееха Зигмунд и приятелите му, той видя с облекчение, че прозорците светеха. Паркира колата, извади сандвичите и тръгна по алеята към входа.

Първоначално никой не отговори на почукването му. Той пристъпи внимателно встрани, в снега, и надникна през ярко осветения кухненски прозорец. В кухнята нямаше никой. Той почука на прозореца и извика:

— Зигмунд! Отвори, аз съм, баща ти!

Чу как някой изтича надолу по стълбите, вратата се отвори и на прага застана хубавият му син, широко усмихнат, разперил приветствено ръце.

— Татко — каза той, пристъпи бос в снега и прегърна баща си. — Не очаквах да те видя тук.

— Алекс ми се обади и аз реших да не те оставям сам. Дойдох да те отведа у дома.

Карел притисна момчето към себе си, а страхът продължаваше да пърха като затворена птица в гърдите му. Любовта е ужасно нещо, каза си той.

Мондо седеше по турски на леглото си, достатъчно близо до грамофона. Слушаше отново и отново „своята“ песен, „Шайн он ю, крейзи даймънд“. Внезапно връхлитащите китари, разтърсващата болка в гласа на Роджър Уотърс, елегичният синтезатор, задъханият саксофон създаваха идеален фон за самосъжаление.

Защото Мондо имаше нужда да се отдаде именно на самосъжаление. Беше се измъкнал от задушаващите грижи на майка си, които го бяха обгърнали веднага щом бе съобщил новината. Първоначално изпита удоволствие да потъне в познатия, уютен пашкул на нежността й, но след време му омръзна и той се извини с необходимостта да остане сам. Номерът в стил „Грета Гарбо“ винаги действаше пред майка му, която беше убедена, че синът й е интелектуалец, защото чете френски книги. Като че ли не й минаваше през ума, че точно това се очаква от всеки, който учи френски в университета.

Всъщност толкова по-добре. И без това никога не би могъл да обясни водовъртежа от сложни чувства, който заплашваше да го погълне. Насилието му беше напълно чуждо, като непознат език, чиито лексика и граматика не бе съумял да овладее. След снощния сблъсък с тази човешка проява той се чувстваше разтърсен и не можеше да разбере себе си. Не би могъл да твърди искрено, че съжалява за смъртта на Роузи Дъф — тя го бе унижавала нееднократно пред приятелите му, когато се бе опитвал да я сваля с ходове, които вършеха отлична работа пред другите момичета. Това, за което съжаляваше бе, че смъртта й го постави в сложна ситуация, в която се чувстваше не на място.