Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Как открихте момичето?

— Кой от вас се натъкна на тялото?

— Какво правехте посред нощ на Халоу Хил?

— Това някакъв сатанистки ритуал ли беше?

И, естествено, неизбежното:

— Как се чувствате сега?

— Разкарайте се — изрева Уиърд и замахна с тежкия си сак към тях, сякаш държеше в ръката си коса. — Нямаме какво да ви кажем.

— Господи, господи, господи — повтаряше Мондо като развален грамофон.

— Връщайте се обратно — извика Зиги. — Всички вкъщи!

Алекс, който стоеше най-отзад, бързо се върна вътре.

Последва го Мондо, почти препъвайки се в прага от желание да избегне досадните въпроси и щракащите фотоапарати. След тях влязоха Уиърд и Зиги, и хлопнаха вратата зад себе си.

— Какво да правим сега? — Мондо произнесе на глас въпроса, който си задаваха всички. Бяха видимо озадачени. Ограниченият им житейски опит не ги беше подготвил да се справят с подобни ситуации.

— Не можем да седим тук и да не излизаме — продължи капризно Мондо. — Трябва да се прибираме в Къркалди. Утре сутринта в шест трябва да се явя на работа в „Сейфуей“.

— Ние с Алекс също — допълни Уиърд. После тримата загледаха Зиги в очакване.

— Добре тогава. Защо да не се измъкнем отзад?

— Защото няма заден вход, Зиги — подчерта Уиърд. — Имаме само този отпред.

— Има прозорец на тоалетната. Вие тримата можете да се измъкнете от там, а аз ще остана. Ще се разхождам из горния етаж, ще паля лампи и така нататък, за да мислят, че всички сме още тук. Мога да се прибера утре, когато суматохата поутихне.

Другите трима се спогледаха. Идеята не беше лоша.

— Ще се справиш ли сам? — попита Алекс.

— Всичко ще бъде наред, стига само някой от вас да се обади у дома и да обясни на майка ми и баща ми защо съм още тук. Не искам да научат всичко от вестниците.

— Аз ще се обадя — каза веднага Алекс. — Благодаря ти, Зиги.

Зиги вдигна ръка и другите трима последваха примера му, после стиснаха ръце в познатия жест.

— Един за всички — каза Уиърд.

— Всички за един — отвърнаха останалите в хор. Струваше им се все така въздействащо, както когато си го казаха за първи път преди девет години. За първи път, откакто се бе препънал в тялото на Роузи Дъф в снега, Алекс за миг се почувства по-спокоен.

Алекс пристъпваше тежко по моста над железопътната линия, откъдето щеше да завие право по Балсъсни Роуд. Къркалди сякаш се намираше в друга страна. Докато автобусът изминаваше пътя, който се виеше по крайбрежието на Файф, снегът постепенно премина в лапавица, а после в ледена сивкава влага. Североизточният вятър, преди да стигне дотук, беше изсипал другаде тежкия си снежен товар, и нямаше какво да предложи на по-закътаните градчета нагоре по устието на Форт, освен леден дъжд, който се изсипваше на пристъпи. Алекс се чувстваше като някой от по-жалките на вид селяни от картините на Брьогел, който се влачи с последни сили към дома.

Вдигна резето на познатата градинска порта от ковано желязо и тръгна нагоре по късата алея към каменната къща, в която беше израснал. Порови в джоба на панталоните си, извади ключа от входната врата и си отвори. Топлината го обгърна още в мига, когато прекрачи прага. Това лято им бяха прокарали централно отопление, и сега за първи път имаше възможност да оцени разликата. Остави сака на пода и извика:

— Прибрах се!

Майка му се появи на вратата на кухнята, бършейки ръце в кърпа за съдове.

— Алекс! Колко хубаво, че си тук. Влизай направо в кухнята, има супа и яхния. Ние вече пихме чай — очаквахме те по-рано. Заради времето ли се забави? Видях по местните новини, че горе при вас положението е било тежко.

Той се остави думите и познатият глас да го обвият в сигурност като в одеяло. Смъкна презглава горнището на анцуга и прекоси антрето, за да я прегърне.

— Имаш уморен вид — каза майка му угрижено.

— Прекарах ужасна нощ, мамо — каза той, вървейки по стъпките й към мъничката кухня.

Откъм дневната се разнесе гласът на баща му.

— Ти ли си, Алекс?

— Да, татко — подвикна той. — Идвам след минута.

Майка му вече сипваше супата, подаваше му подноса с чинията и лъжицата. Когато се сервираше храната, Мери Гилби не беше в състояние да обръща внимание на дреболии от рода на душевни терзания.

— Върви да седнеш при баща си. Аз ще стопля яхнията. Останал е и един печен картоф във фурната.

Алекс отиде в дневната, където баща му се беше разположил на креслото срещу телевизора. На голямата маса в ъгъла имаше покривка и Алекс седна там, за да се заеме със супата.