Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Опитайте си късмета — им каза човекът на гишето. — Точност не гарантирам, но автобуси със сигурност ще има.

Намериха Уиърд и Мондо, сгушени над чашите си с кафе в кухнята — и двамата кисели и небръснати.

— Мислех, че няма да станете до довечера — отбеляза Алекс, докато сипваше още вода в чайника.

— Де този късмет — изръмжа Уиърд.

— Направили си бяхме сметката без лешоядите — допълни Мондо. — Журналистите имам предвид. Постоянно чукат на вратата и ние постоянно ги пъдим, ама къде ти. След десет минути се появяват отново.

— „Чук, чук“ — постоянно, като в някакъв тъп виц. Казах на последния, че ако не спре да чука, аз от своя страна ще се постарая да чукам гаджето му.

— Аха — каза Алекс. — И лауреатът на тазгодишната награда „Госпожа Лъчезарна“ за такт и дипломатичност е…

— Какво искаш да кажеш? Че е трябвало да ги поканя ли? — избухна Уиърд. — Задници такива! С хора като тях се разговаря на езика, който разбират! Сам знаеш, че не са чували за такова нещо като учтив отказ!

Зиги изми две чаши и сипа в тях нес кафе.

— Но ние не видяхме наоколо никого, нали, Алекс?

— Така е. Уиърд трябва да ги е убедил, че подходът им е погрешен. Все пак, ако се появят отново, не мислите ли, че е редно да направим някакво изявление. Иначе ще излезе, че имаме какво да крием.

— Така бихме се отървали от тях — съгласи се Мондо, но по обичайния за него начин. Беше си изработил една интонация, с която успяваше да намекне, че все пак се съмнява леко в това, с което са съгласява, оставяйки си отворена вратичка, през която да се измъкне, ако установи, че е тръгнал срещу течението. Нуждата да бъде обичан белязваше всяка дума, която произнасяше, всяка негова постъпка — това и инстинктът за самосъхранение.

— Ако сте си въобразили, че ще разговарям със слугите на капитализма и империализма, се налага да размислите пак — от своя страна Уиърд никога не съжаляваше за взетото решение. — Те са помияри. Кога за последен път сте чели репортаж от мач, който да има дори най-отдалечена прилика с играта, която сте наблюдавали? Помислете си само как се гавриха с Али Маклауд. Преди нашите да тръгнат за Аржентина, той беше Господ — човекът, който щял да донесе Световната купа в Шотландия. А сега? Считат го за недостоен дори да го заплюят. Ако не са в състояние да опишат нещо толкова недвусмислено като футбола, какъв шанс имаме изявленията ни да не бъдат цитирани погрешно?

— Много обичам, когато Уиърд се събуди в добро настроение — каза Зиги. — Но той е прав до известна степен, Алекс. По-добре е да си траем. До утре ще се вкопчат в следващата новина — той разбърка кафето си и тръгна към вратата. — Трябва да си стегна багажа. По-добре да тръгнем малко по-рано от обикновено. Трудно се ходи в този сняг, а благодарение на Макленън никой от нас няма прилични обувки. Просто не мога да повярвам, че ходя насам-натам, обут в гумени ботуши.

— Гледай да не те залови модният патрул — подвикна Уиърд след него. Протегна се и продължи, прозявайки се: — Ужасно съм уморен. На някой да му се намира декседрин?

— И да ни се намираше, отдавна да сме го пуснали в тоалетната — отвърна Мондо. — Забрави ли, че цялата къща беше пълна с ченгета?

Уиърд го изгледа смутено.

— Извинявай, явно още не съм наред. Знаете ли, когато се събудих, бях склонен да повярвам, че това, което се случи снощи, са били просто халюцинации. Ако беше така, бих се отказал от дрогата за цял живот, вярвайте ми — той поклати глава. — Горкото момиче.

Алекс реши, че е време и той да се качи в спалнята и да натъпче още няколко книги в сака си. Не съжаляваше, че си отива у дома. За първи път, откакто заживя тук с тримата си приятели, го обзе клаустрофобия. Копнееше за собствената си стая; да може да затвори вратата с пълното съзнание, че никой няма да може да влезе вътре без негово позволение.

Беше време да тръгват. В антрето бяха натрупани три големи сака и огромната раница на Зиги. „Момчетата от Къркалди“ потегляха към дома. Нарамиха багажа и отвориха вратата. Първи излезе Зиги. За съжаление въздействието от заплахите на Уиърд явно беше избледняло. Когато стъпиха в кишата отвън, петима души се материализираха пред тях сякаш от нищото. Трима от тях носеха фотоапарати и още преди момчетата да разберат какво става, „Никон“-ите защракаха и обективите забръмчаха.

Двамата репортери, застанали по фланга на фотографите, започнаха да ги обстрелват с въпроси. Разпитваха така светкавично, че съумяха да създадат атмосфера като на истинска пресконференция.