Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Всичко наред ли е, синко? — попита баща му, без да откъсва очи от телевизионната игра.

— Всъщност не.

Успя да привлече вниманието му. Джок Гилби се завъртя и огледа сина си с опитното око на дългогодишен учител.

— Изглеждаш зле — заяви той. — Какво те тревожи?

Алекс преглътна първата лъжица супа. Мислеше, че не е гладен, но щом усети добре познатия вкус на домашна овнешка супа, осъзна, че умира от глад. За последен път беше сложил нещо в уста на онзи купон, а след това беше повърнал два пъти. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да си напълни стомаха, но щеше да му се наложи да изрецитира доста нещо, за да си получи вечерята.

— Снощи се случи нещо ужасно — каза той, без да престава да яде. — Беше убито едно момиче. И тъкмо ние намерихме тялото. Всъщност аз го открих, но Зиги, Уиърд и Мондо бяха с мен.

Баща му го зяпна. Майка му влезе навреме, за да чуе края, и притисна длани към бузите си с разширени от ужас очи.

— О, Алекс, това е… О, горкото ми момче! — тя изтича към него и стисна ръката му.

— Беше наистина ужасно — продължи Алекс. — Беше намушкана с нож. И беше още жива, когато я намерихме — той примигна. — В крайна сметка прекарахме остатъка от нощта в полицейския участък. Взеха ни дрехите и всичко, което носехме, защото решиха, че имаме нещо общо с убийството. Защото я познавахме, нали разбирате. Не че всъщност я познавахме истински. Тя работеше на бара в една от кръчмите, където ходим често — споменът го връхлетя и му пресече апетита. Той остави лъжицата и наведе глава. Една сълза се стече от ъгълчето на окото и се плъзна по бузата му.

— Ужасно съжалявам, синко — каза баща му малко не на място. — Шокът трябва да е бил страшен.

Алекс се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Да не забравя — каза той, бутна стола си назад и стана. — Трябва да се обадя на господин Малкиевич и да го предупредя, че Зиги няма да се прибере днес.

Джак Гилби го изгледа стреснато.

— Да не би да са го задържали в полицията?

— Не, не, няма нищо подобно — каза Алекс и избърса очи с опакото на ръката си. — Пред входа във Файф Парк ни причакваха журналисти, искаха да ни снимат и да ни интервюират. А ние не искахме да говорим с тях. Затова ние с Уиърд и Мондо се измъкнахме през прозореца на тоалетната и минахме зад къщата. Нали знаете, че и тримата трябва утре да сме на работа в „Сейфуей“? А Зиги няма да работи, затова предложи да остане и да се прибере утре. Не биваше да оставяме прозореца отворен. Затова трябва да се обадя на баща му и да обясня всичко.

Алекс издърпа полека ръка от пръстите на майка си и отиде в антрето. Вдигна слушалката и набра номера на Зиги. Чу иззвъняването, а после и познатия полско-шотландски акцент на Карел Малкиевич. Хайде отначало, каза си Алекс. Налагаше се да започне да обяснява всичко наново. Имаше чувството, че няма да му е за последен път.

— Ето какво става, като се пилеете нощем, пиете и бог знае какво още правите — заяви с горчивина Франк Маккий. — Разбира се, че ще се озовете в участъка. Знаеш много добре, че съм уважаван човек в този град. Пред дома ми никога не се е появявала полиция. А сега заради един безполезен лентяй като тебе ще бъдем в устата на хората.

— Ако не се бяхме пилели нощем, тя щеше да остане там до сутринта. И щеше да умре сама — възрази Уиърд.

— Това не ме засяга — каза баща му и отиде да си сипе уиски от ъгловото барче, което беше поставил в дневната, за да впечатлява тези от клиентите си, които според него бяха достойни да бъдат поканени в дома му. Считаше, че е подходящо един счетоводител да подчертава професионалните си постижения с начина си на живот. От сина си искаше само да прояви някакви признаци на амбиция, а вместо това се беше оказало, че е създал някакъв лентяй и прахосник, който киснеше всяка вечер по кръчмите. На всичкото отгоре Том явно го биваше в изчисленията, което беше още по-дразнещо. Защото, вместо да мобилизира таланта си и да се насочи към счетоводството, той бе избрал никому ненужния свят на чистата математика. Това, разбира се, не можеше да бъде първо стъпало към просперитет и почтен живот.

— Е, дотук беше. Ти, моето момче, ще си стоиш вкъщи всяка вечер до края на ваканцията. Никакви купони и кръчми. Домашен арест. Отиваш на работа и от работа — право вкъщи.

— Но, татко, нали е Коледа — опита, се да възрази Уиърд. — Всички ще празнуват. Искам да се видя с приятелите си.

— Да беше мислил, преди да се набуташ в такава каша, че да си имаш работа с полицията. Имаш изпити, можеш да се захванеш да учиш. Да знаеш, един ден ще ми бъдеш благодарен за това…