Вал Макдърмид - Далечно ехо

Всъщност имаше нужда от секс, за да престане за мисли за ужасите на изминалата нощ. Сексът би му подействал като терапия, би му създал чувството, че отново владее положението. За съжаление не разполагаше с подходящ обект сред момичетата в Къркалди. Може би трябваше да се обади тук-там. Някои от бившите му приятелки биха подновили с радост отношенията си с него, биха изслушвали с желание разказа за страданията му и биха му помогнали да изкара прилично ваканцията. Може би Джудит? Или Лиз? По-добре Лиз — по-пълничките бяха толкова трогателно благодарни за проявения интерес, че се навиваха почти без усилие от негова страна. Почувства, че от размисли на тази тема получава ерекция.

Тъкмо се канеше да стане от леглото и да отиде до телефона, когато на вратата се почука.

— Влез — подвикна той отегчено, питайки се какво ли е измислила майка му сега. Понамести се, за да прикрие нарастващата ерекция.

Но не влезе майка му, а Лин, петнайсетгодишната му сестра.

— Мама каза, че може би ще искаш кока-кола — каза тя и му подаде пълна чаша.

— Има доста неща, които бих предпочел — отвърна той.

— Сигурно се чувстваш ужасно — продължи Лин. — Не мога да си представя какво е било.

По липса на приятелка можеше на първо време да се задоволи да впечатлява сестра си.

— Беше доста гадно — каза той. — Не бих искал да преживея подобно нещо втори път. А полицаите се оказаха истински неандерталци и пълни идиоти. Така и не разбрах за какво им беше да ни разпитват, като че ли сме членове на ИРА. Можеш да ми вярваш, че се изисква доста смелост, за да не капитулираш пред такива като тях.

Кой знае защо, Лин не реагираше с безрезервното обожание и подкрепа, които той заслужаваше. Тя се облегна на стената с изражението на човек, който изчаква подходящ момент да се намеси, за да сподели това, което всъщност го вълнува.

— Сигурно — отбеляза тя механично.

— Сигурно ще се наложи да ни разпитват повторно — подчерта той.

— Трябва да е било много тежко за Алекс. Как е той?

— Гили? Е, той не е чак такава чувствителна мимоза. Ще се оправи.

— Алекс е далеч по-чувствителен, отколкото ти предполагаш — заяви разгорещено Лин. — Само защото беше в отбора по ръгби, ти си си внушил, че е някаква безсърдечна маса от мускули. Вероятно се измъчва ужасно, особено щом е познавал момичето.

Мондо изруга наум. За момент беше забравил, че сестра му беше хлътнала по Алекс. Тя изобщо не беше дошла, за да му предложи кока-кола и съчувствие, а за да намери повод да говори за Алекс.

— Всъщност за него е по-добре, че не я познаваше чак толкова добре, колкото му се искаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Жестоко си падаше по нея. Дори я покани да дойде с него същата вечер. Ако тя се беше съгласила, Алекс гарантирано щеше да оглавява списъка на заподозрените.

Лин пламна цялата.

— Измисляш си! Алекс не би се увъртал около някакви барманки.

Усмивчицата на Мондо беше доста жестока.

— Така ли? Струва ми се, че не познаваш достатъчно добре безценния си Алекс.

— Голяма гадина си, знаеш ли? — сопна се Лин. — Защо се държиш така отвратително, когато стане дума за Алекс. Доколкото ми е известно, той е един от най-близките ти приятели.

Тя излезе и тръшна вратата зад себе си, а той се замисли над последното изречение. Защо наистина говореше така злобно за Алекс, след като при нормални обстоятелства не би позволил да се каже лоша дума за него?

Постепенно започна да му се изяснява, че дълбоко в себе си обвинява Алекс за цялата каша, в която се бяха забъркали. Ако си бяха продължили по пътеката, някой друг щеше да открие тялото на Роузи Дъф. Някой друг щеше да е принуден да слуша предсмъртното й хъркане. Някой друг щеше да се чувства опетнен след престоя в полицейския участък.

Не можеше да се отрече, че тъкмо по вина на Алекс Мондо беше един от заподозрените. Мисълта го накара да се сгърчи от тревога. Опита се да я пропъди, но съзнаваше, че няма да успее да затвори кутията на Пандора. Покълнеше ли веднъж, тази идея не можеше да бъде изкоренена и оставена да увехне. Не беше време да измисля поводи, които биха забили клин между тях. Тъкмо сега имаха нужда един от друг, повече от когато и да било. Но не можеше да пропъди убеждението, че ако не беше Алекс, сега нямаше да е в такова затруднение.

Ами ако ги очакваше нещо по-лошо? Как да си затвори очите пред факта, че половината нощ Уиърд беше сновал напред-назад с лендроувъра? Предлагаше на разни момичета да ги повози с надеждата, че ще ги впечатли. Така че нямаше никакво алиби, а същото важеше и за Зиги, който се беше измъкнал, за да откара колата на място, където Уиърд нямаше да я намери. Самият Мондо също нямаше алиби. Защо му беше да взема лендроувъра, за да откара онова момиче до Гардбридж? Едно нищо и никакво чукане на задната седалка изобщо не си струваше неприятностите, които би имал, ако някой се сетеше, че и тя е била на купона. Започнеше ли полицията да разпитва останалите гости, някой неминуемо щеше да ги накисне. Независимо от предполагаемото презрение, с което повечето студенти се отнасяха към представителите на закона, все някой щеше да се паникьоса и да се раздрънка. И тогава всичко щеше да е загубено.