Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Нищо необичайно. Все неща, които една жена си купува сама. Бельото не е от гадния вид, който мъжете обикновено купуват за подарък.

— Гадно, така ли?

— За съжаление е така, сър — дантелата драска, а в найлоново бельо човек се поти. Става дума за такова бельо, каквото мъжете биха искали да носят жените, а не такова, каквото жените биха избрали сами.

— Ето значи къде ми е била грешката. Трябвало е да купувам гащи с крачоли от „Маркс енд Спенсър“.

Джанис се засмя.

— Благодарността също може да прерасне в любов, сър.

— Има ли някакви признаци, че е вземала противозачатъчни?

— Засега нищо. Може би Брайън е бил прав, когато каза, че е била почтено момиче.

— Не до там все пак. Според заключението от аутопсията не е била девствена преди изнасилването.

— Може да е загубила девствеността си при всякакви обстоятелства, сър — подчерта Джанис, въздържайки се да коментира по-остро заключенията на съдебния лекар, за когото бе всеизвестно, че се интересува много повече от пиене и от скорошното си пенсиониране, отколкото от труповете, които аутопсираше.

— Така е. А хапчетата може да са били в чантата й, която все още не сме открили — Макленън въздъхна, прибра обратно в чекмеджето книгата и дневника, и го затвори. — Ще погледна и в гардероба.

След половин час му се наложи да признае, че Роузи Дъф не е имала склонност да трупа вещи. В гардероба й имаше само съвсем нови и модерни дрехи и обувки. В един ъгъл имаше купчина евтини романи — все дебели и лъскави, чиито корици обещаваха на читателя любов, богатство и блясък.

— Губим си времето тук — каза той.

— Остава ми само още едно чекмедже. Защо не прегледате кутията за бижута?

Джанис му подаде кутията, оформена като ковчеже за скъпоценности и облицована с бяла изкуствена кожа. Той щракна малката месингова ключалка и вдигна капака. Най-отгоре бяха подредени всевъзможни пъстри обици — ефектни, но евтини. Отдолу имаше детски часовник, няколко евтини сребърни верижки и няколко модерни брошки — едната наподобяваше плетиво със забити в него куки за плетене, втората — муха, а третата представляваше нещо като извънземна котка. Нямаше нищо показателно в съдържанието на кутията.

— Имала е слабост към обици — заключи Макленън, затваряйки капака. — Мъжът, с когото се е виждала, явно не е имал обичая да купува скъпи бижута.

Джанис бръкна по-надълбоко в последното чекмедже и извади купчина снимки. По всичко личеше, че Роузи е преровила семейните албуми и си е направила личен подбор. Бяха обичайните семейни снимки — от сватбата на родителите й, снимки на Роузи и братята й на различни възрасти, различни семейни събирания през изминалите три десетилетия, няколко снимки на Роузи като бебе и други със съучениците й — децата гримасничеха пред обектива, облечени в училищните си униформи. Нямаше моментални снимки с момчета — всъщност изобщо нямаше никакви нейни снимки с мъже. Макленън прехвърли набързо купчината и прибра снимките обратно в плика.

— Хайде, Джанис, да се опитаме да открием някакво по-плодотворно занимание.

Огледа за последен път стаята, която му бе разкрила много по-малко истини за личността на Роузи Дъф, отколкото бе очаквал. Момиче, което е мечтало за по-хубав и вълнуващ живот. Доста потайно момиче, отнесло своите тайни със себе си в гроба — вероятно прикривайки успешно убиеца си.

Докато пътуваха обратно към Сейнт Андрюз, радиостанцията на Макленън започна да пука. Той се зае да върти копчетата в опит да получи по-чист сигнал. Секунди по-късно чуха високо и ясно гласа на Бърнсайд. По всичко личеше, че е развълнуван.

— Сър? Струва ми се, че открих нещо.

Алекс, Мондо и Уиърд тъкмо бяха приключили с подреждането на рафтовете в „Сейфуей“. Държаха се настрани и се надяваха, че никой няма да ги разпознае по снимката на първата страница на „Дейли Рекърд“. Купиха цял наръч вестници и тръгнаха по главната улица към кафенето, където обикновено се събираха като ученици.

— Известно ли ви е, че всеки втори човек в Шотландия чете „Дейли Рекърд?“ — попита мрачно Алекс.

— Защото останалите не могат да четат — допълни Уиърд, взирайки се в снимката, направена, когато фотографите ги изненадаха на прага. — Боже мили, вижте как изглеждаме! Отдолу спокойно би могло да пише: „Съмнителни типове, заподозрени в изнасилване и убийство“. Мислите ли, че ще се намери поне един човек, който да повярва, че не сме го сторили, след като види тази снимка?

— Не е от снимките, които ме представят в най-добра светлина — съгласи се Алекс.