Вал Макдърмид - Далечно ехо

Барни Макленън се беше облегнал на бара заедно с Иън Шоу и Алан Бърнсайд. Тримата държаха чаши със солидни дози уиски.

— О, божичко, вижте ги само — изпъшка той. — Ако това е „Смелият сержант“, можем да очакваме всеки момент и „Танцът на върбата“!

— В такива вечери е най-добре да си сам — каза Бърнсайд. — Няма кой да те откъсва от чашата и да те влачи на дансинга.

Макленън не отговори. Безброй пъти се бе опитвал да се убеди, че се чувства по-добре без Илейн, но така и не бе успял да задържи това убеждение в продължение на повече от два-три часа. На последния новогодишен празник все още не се бяха разделили — но нещата вече вървяха натам. Опитваха се да останат заедно, също като танцьорите, които се въртяха пред него на дансинга, но със значително по-малко вътрешно убеждение. Само няколко седмици по-късно тя му бе казала, че го напуска. Беше й омръзнало той да поставя работата си на първо място.

Внезапно развеселен, Макленън си спомни един от аргументите й.

— Нямаше да ми е толкова тежко, ако ти възлагаха да разрешаваш някакви наистина тежки престъпления, изнасилвания или убийства — бе казала тя. — А ти не се прибираш по цели нощи, защото се занимаваш с някакви дребни обири и кражби на коли. Знаеш ли колко отвратително ми действа мисълта, че имам за теб по-малко значение от таратайката на някой изкукуригал старец?

Е, сега желанието й би се сбъднало. Една година по-късно в ръцете му бе най-големият случай в цялата му кариера, а той буксуваше в калта и работеше на празни обороти.

Всяка следа го отвеждаше в задънена улица. Не намериха нито един свидетел, който да е забелязал Роузи с някакъв мъж след началото на ноември. Загадъчният й обожател бе извадил късмет — зимата беше тежка и студена, а в такива случаи хората по улицата се интересуват единствено от няколкото квадратни ярда тротоар пред себе си и срещата на някакво момиче с неподходящ човек надали би им направила впечатление. Което беше изгодно за непознатия, но лош късмет за полицията. Бяха успели да открият двама от предишните й приятели — единият я беше зарязал заради новата си приятелка, с която продължаваше да излиза, така че нямаше никакъв повод да таи гняв към момичето от бар „Ламас“. Роузи беше зарязала другия в началото на ноември — и за кратко време момчето им се струваше обещаващо като вероятен извършител. Не бе пожелал да приеме раздялата, беше се явявал в бара няколко пъти след това и беше предизвиквал скандали. За съжаление обаче имаше желязно алиби за нощта на убийството. Цяла вечер беше прекарал на коледното тържество на фирмата, в която работеше, а после се беше прибрал у дома със секретарката на шефа и беше прекарал остатъка от нощта с нея. Призна, че първоначално приел тежко раздялата с Роузи, но допълни, че, честно казано, се чувствал по-добре с жена, която била по-щедра по отношение на секса.

Когато Макленън настоя той да уточни какво има предвид, момчето млъкна от обикновена мъжка гордост. Но когато го притиснаха, призна, че изобщо не е спал с Роузи. Стигали донякъде, Роузи не била чак толкова задръстена, но категорично отказвала да докарат нещата докрай. Момчето замънка нещо за духане и такива неща, но това било всичко.

Така че Брайън бе имал право поне до известна степен, когато настояваше, че сестра му е почтено момиче. Макленън съзнаваше, че според специфичната йерархия на сексуалните отношения Роузи далеч не е била момиче за забавление. Но подробното познаване на интимния й живот не го доведе дори с една крачка по-близо до убиеца. В сърцето си Макленън знаеше, че най-вероятно именно мъжът, с когото се бе срещнала през онази фатална нощ, беше отнел първо девствеността, а после и живота й. Не беше изключено това да е бил Алекс Гилби или някой от приятелите му. Но можеше да е и някой друг.

Колегите му настояваха, че би могло да има съвсем основателни причини, задето човекът, с когото е излизала, не се беше явил досега.

— Може да е бил женен — казваше Бърнсайд.

— А може просто да го е страх, че сме предубедени и ще го арестуваме по късата процедура — допълваше цинично Шоу.

Макленън знаеше, че тези обяснения звучат съвсем убедително, но те не променяха вътрешното му убеждение. Теориите на Джими Лоусън за някакви сатанистки ритуали не го впечатляваха. Нито един от свещениците, с които разговаряха, не бе чувал и дума за такива случаи в околността, а Макленън беше убеден, че слуховете биха стигнали първо именно до тях. Това го зарадва до известна степен — не бяха необходими фалшиви следи. Беше сигурен, че Роузи е познавала своя убиец, и че през онази нощ е тръгнала съвсем доверчиво с него.