Вал Макдърмид - Далечно ехо

Снегът беше спрял, но облаците все още бяха надвиснали ниско над града, който сякаш бе обвит в памук. Светът беше черно-бял. Ако притвореше очи, белите сгради на Файф Парк щяха да изчезнат и белотата наоколо щеше да бъде нарушавана само от тъмните правоъгълници на прозорците. Не се чуваха и никакви звуци, заглушаваше ги дебелата пелена на снега. Алекс тръгна напряко през тази част, която през лятото представляваше морава, към главния път. Днес шосето приличаше на планинска пътека в Кеърнгормс. Тук-там следи в разровения сняг показваха откъде са минавали коли. При тези условия никой не излизаше с колата си, ако това не беше абсолютно необходимо. Докато стигна университетското игрище, краката му бяха мокри и вледенени, но това му се стори по някакъв начин в хармония с общото положение на нещата. Зави по алеята и тръгна към хокейното игрище. Когато стигна до широкото бяло пространство, спря, избърса снега от една пейка и седна. Седя така, опрял брадичка в шепи, вторачен в ширналата се около него ненарушена от нищо белота, докато пред очите му не затанцуваха светлинки.

Колкото и да се опитваше, Алекс не беше в състояние да опразни съзнанието си така, че да стане чисто като заобикалящия го пейзаж. Образът на Роузи Дъф трепкаше пред очите му като на накъсана филмова лента. Роузи, която налива пинта „Гинес“, лицето й е сериозно и съсредоточено. Роузи, извърнала глава встрани, се смее на шегата на някакъв клиент. Роузи, повдигнала вежди, го дразни за нещо, което е казал току-що. С тези спомени можеше да се справи криво-ляво. Но те не искаха да се задържат, постоянно пропъждани от образа на другата Роузи, с изкривено от болка лице. Кръвта й изтичаше в снега, а тя се опитваше с мъка да поеме последна глътка въздух.

Алекс се наведе и сграбчи в шепите си сняг, после ги стисна с все сили, докато юмруците му станаха моравочервени и по китките му заструи вода. Студът премина в болка, а след болката дойде безчувственост. Искаше му се да може да предизвика същата реакция и в главата си. Да изключи, да забрави всичко. Да остане бяло петно, блестящо бяло като покритото със сняг игрище.

Когато почувства нечия ръка на рамото си, се стресна така, че едва не падна. Залитна напред и нагоре, но успя да се задържи. Обърна се, все така притиснал юмруци към гърдите си.

— Зиги! — извика той. — Божичко, едва не се напиках от страх!

— Съжалявам — Зиги като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — Повиках те, но ти изобщо не реагира.

— Не съм те чул. Да му се не види, ако връхлиташ така изневиделица върху хората, ще ти излезе лошо име, човече — каза Алекс и се засмя неуверено в опит да обърне всичко на шега.

Зиги зарита снега с върховете на гумените си ботуши.

— Знам, че сигурно си искал да останеш сам, но когато те видях, че излизаш, реших да тръгна след теб.

— Всичко е наред, Зиг — Алекс отново се наведе и избърса още малко сняг от дъсчената повърхност до себе си. — Сподели с мен този луксозен диван, където харемски красавици ще ни сервират шербет и розова вода.

Зиги съумя да се усмихне едва забележимо.

— Отказвам се от шербета, щипе ми на езика. Нали нямаш нищо против, че дойдох?

— Не, наистина.

— Безпокоях се за теб, това е всичко. Ти я познаваше по-добре от всички нас. Казах си, че може би ще имаш нужда да си поговорим, без да ни слушат другите?

Алекс се сгуши в якето си и поклати глава.

— Нямам кой знае какво за споделяне. Просто лицето й е непрекъснато пред очите ми. Опасявах се, че няма да мога да заспя — той въздъхна. — Всъщност не е точно така. По-скоро се страхувах да заспя. Когато бях малък, един приятел на татко претърпя злополука в корабостроителницата — имаше някаква експлозия, доколкото си спомням. Тъй или иначе, той оживя, но остана с половин лице — в буквалния смисъл на думата. Имаше само половин лице — останалата половина беше покрита с пластмасова маска, за да не се вижда изгорялата тъкан. Може и ти да си го виждал по улиците или на футболния стадион. Лесно се забелязва. Татко ме взе със себе си, когато отиде да го види в болницата. Бях само петгодишен и направо се побърках от страх. Непрекъснато се опитвах да си представя как изглежда лицето му под маската. Нощем се будех с писъци, защото се явяваше в сънищата ми. Понякога си сваляше маската и отдолу имаше червеи. Понякога се виждаше някаква кървава каша, като илюстрациите в твоите учебници. Но най-лошо беше, когато сваляше маската и се оказваше, че отдолу няма нищо — само гладка кожа и следи от това, което е имало там преди — той се покашля. — Затова сега се страхувам да заспя.