Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Може да не е лъгала, Брайън — възрази Джанис. — Може наистина да е имала намерение да излезе с Дороти, а после, по-късно същата вечер, да се е случило нещо, което да е променило плановете й — тази теория вероятно отговаряше на истината точно толкова, колкото и твърденията на Роузи, но Джанис знаеше от опит, че опечалените са готови да се вкопчат във всяка сламка, за да съхранят безукорен образа на човека, когото са загубили.

Дъф реагира съобразно очакванията й. Лицето му светна и той каза обнадеждено:

— Знаете ли, сигурно е така. Защото Роузи не беше лъжкиня.

— Но все пак си е имала тайни — като всяко момиче.

Той отново се намръщи.

— От тези тайни човек може само беля да си докара. Трябваше да го знае — внезапно той се сети за нещо и цялото му тяло се напрегна. — Тя била ли е… нали разбирате… той направил ли й е нещо?

Джанис съзнаваше, че каквото и да му каже, няма да може да го заблуди. Ако искаше да съхрани доверието му, което си беше извоювала, не можеше да си позволи да се представи в очите му като лъжкиня.

— Не можем да кажем нищо със сигурност преди аутопсията, но така изглежда.

Дъф блъсна с юмрук по арматурното табло и изрева:

— Копеле!

Докато колата се изкачваше несигурно по наклона към Страткинес, той се извърна на седалката към Джанис.

— Който и да го е сторил, трябва да се моли да го арестувате вие, преди да съм го спипал аз. Защото, кълна се, хвана ли го, ще го убия.

В жилището се долавяше натрапчиво чуждо присъствие. Това беше усещането на Алекс, когато отвори вратата на самостоятелната къщичка, част от общежитията, превърната в лично владение на „Момчетата от Къркалди“. Кевъндиш и Грийнхол, двамата англичани, продукт на елитни частни училища, които също живееха тук, прекарваха възможно най-малко време в жилището — нещо, което устройваше идеално всички. Англичаните вече си бяха заминали за празниците, но тъкмо днес досадно превзетите им гласове, вбесяващо изискани за слуха на Алекс, биха били далеч по-приятни от вездесъщото полицейско присъствие, което се беше просмукало сякаш и във въздуха, който дишаше.

Алекс се заизкачва нагоре към спалнята си. Макленън го следваше по петите.

— Не забравяйте, трябва ни всичко, с което сте облечен, включително и бельото — напомни му Макленън, докато Алекс отваряше вратата. Следователят остана на прага, леко озадачен от наличието на две легла в мъничката стая, очевидно предназначена за един.

— С кого делите стаята? — попита той.

Преди Алекс да успее да отговори, се разнесе невъзмутимият глас на Зиги.

— Инспекторът е убеден, че всички сме обратни — поясни той саркастично. — И разбира се, точно затова сме убили Роузи. Няма значение, че идеята е напълно лишена от логика — точно това му се върти в ума. Всъщност, господин Макленън, обяснението е далеч по-прозаично — Зиги посочи през рамо към другата, затворена врата на площадката и го подкани: — Погледнете тук.

Обзет от любопитство, Макленън го последва. Алекс се възползва от това, че инспекторът му обърна гръб, съблече се припряно, придърпа халата си и се уви смутено в него. После прекоси след другите двама площадката и не успя да удържи злорадата си усмивка, когато видя удивеното изражение на Макленън.

— Ясно ли ви е сега? — попита Зиги. — Просто няма достатъчно място за комплект ударни инструменти, синтезатор, две китари и легло в такъв гълъбарник. Така че теглихме жребий, Уиърд и Гили изтеглиха късите сламки и сега спят в една стая.

— Значи свирите в някакъв състав, така ли?

Обзет от изненадващ пристъп на симпатия, Алекс си каза, че Макленън се изразява също като баща му.

— Свирим заедно вече пет години — каза Зиги.

— Е, и? Смятате да станете новите Бийтълс? — не се отказваше Макленън.

Зиги изви очи към тавана.

— Няма да станем новите Бийтълс по две причини. Първата е, че свирим изцяло за собствено удоволствие и нямаме никакво желание да влизаме в някакви класации. Втората причина е свързана с таланта. И четиримата сме много добри музиканти, но нямаме помен от оригинална музикална мисъл. Първоначално се бяхме нарекли „Муза“, докато не осъзнахме, че тъкмо муза ни липсва. Сега се прекръстихме на „Комбайн“.

— „Комбайн“ ли? — повтори плахо Макленън, постреснат от внезапната разговорливост на Зиги.

— Пак по две причини. Комбайните прибират чуждата реколта — също като нас. И заради едноименната песен на „Джем“. Ние просто не се отличаваме с нищо особено.