Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс поклати глава.

— Не съм я виждал, след като излязохме от „Ламас“.

Беше очевидно как Макленън съобразява.

— Но сте я поканили на купона.

Ръцете на следователя стиснаха здраво ръба на масата и той се приведе толкова напред, че Алекс можа да долови неуместното ухание на шампоан от косата му.

Той кимна, прекалено изтормозен, за да отрича.

— Дадох й адреса, когато бяхме в бара. Но тя така и не дойде. Аз и не очаквах да дойде.

Гласът му трепна, сякаш всеки момент можеше да заплаче — спомни си Роузи, застанала зад бара, жизнерадостна, весела, закачлива. Сълзи изпълниха очите му, но той продължи да се взира в следователя.

— Това раздразни ли ви? Че не се отзова на поканата ви?

Алекс поклати глава.

— Не. Нито за миг не съм очаквал, че тя ще дойде. Вижте, искрено ми се иска тя да беше жива — или поне да не я бях намирал. Но трябва да ми повярвате, нямам нищо общо с това, което й се е случило.

— Така твърдите вие, момчето ми. Така твърдите вие.

Макленън не се отдръпваше, лицето му беше на няколко инча от лицето на Алекс. Инстинктът му подсказваше, че нещо е останало скрито след тези разпити. И той имаше намерение да открие какво е то — по какъвто и да било начин.

Джанис Хог погледна часовника си и се отправи към приемната. Поне на теория след един час смяната й свършваше. Но като се има предвид това, че разследването на убийството беше вече в пълен ход, нищо чудно да й се наложеше да работи извънредно, толкова повече, че сред полицаите в Сейнт Андрюз жените бяха рядкост. Тя мина през въртящата се врата и се озова в приемната в същия миг, когато входната врата се отвори с такъв замах, че се блъсна в стената.

Човекът, блъснал вратата, се оказа млад мъж с рамене, широки почти колкото рамката й. По тъмната му, къдрава коса бяха полепнали снежинки, лицето му беше мокро, но не можеше да се разбере дали от сълзи, пот или от сняг. Той връхлетя към гишето; от гърлото му се надигаше нещо подобно на гневно ръмжене. Полицаят зад гишето се отдръпна и едва не падна от високото си столче.

— Къде са тези копелета? — изрева новодошлият.

За своя чест полицаят, зад гишето успя да прояви известно хладнокръвие, прибягвайки до далечни спомени от обучението си.

— С какво мога да ви бъде полезен, сър? — попита той и за всеки случай се отдръпна извън обсега на юмруците, които блъскаха по плота пред него. Джанис стоеше по-назад и засега нито един от двамата не я беше забелязал. Ако нещата се развиеха зле, както вероятно щеше да стане, елементът на изненада щеше да й бъде от полза.

— Искам да ми предадете мръсните копелета, които са убили сестра ми — изрева новодошлият.

Така значи, каза си Джанис. Брайън Дъф е научил новината.

— Сър, не знам за какво говорите — каза спокойно полицаят.

— Сестра ми, Роузи! Била е убита, а вие сте ги прибрали — онези копелета, които са я убили.

По всичко личеше, че Дъф всеки момент ще се покатери на плота и ще се прехвърли от другата страна, тласкан от отчаяното желание за отмъщение.

— Опасявам се, че сведенията ви са неточни, сър.

— Не на мене тия, мухльо — изрева Дъф. — Сестра ми е мъртва и някой трябва да си плати!

Джанис реши, че е настъпил подходящият момент.

— Господин Дъф? — каза тя спокойно и пристъпи напред.

Брайън Дъф се завъртя рязко и впери поглед в нея. Очите му бяха разширени, в ъгълчетата на устата му се беше събрала слюнка.

— Къде са? — изръмжа той.

— Искрено ви съчувствам за това, което се е случило със сестра ви. Но засега никой не е бил арестуван във връзка със смъртта й. Разследването едва започва, и ние разпитваме свидетели. Не заподозрени, а свидетели — тя постави предпазливо ръка над лакътя му. — Най-добре ще бъде да се приберете у дома. Майка ви има нужда от синовете си.

Дъф отблъсна ръката й.

— Казаха ми, че сте ги арестували — копелетата, които са я убили.

— Който и да ви е казал това, е сгрешил. Всички ние искаме да се доберем до човека, извършил това ужасно престъпление — а това понякога тласка хората към прибързани и погрешни заключения. Можете да ми вярвате, господин Дъф. Ако бяхме арестували заподозряно лице, щях да ви кажа — Джанис беше нащрек. Надяваше се, че спокойният й, делови тон ще подейства. В противен случай той би могъл да счупи челюстта й с един удар. — Обещавам ви, че вие и семейството ви ще научите първи, когато се стигне до арест.

Дъф изглеждаше гневен и объркан. После очите му внезапно се напълниха със сълзи и той се отпусна на един от столовете в чакалнята, скри лице в ръцете си и захлипа така, че цялото му тяло се тресеше. Джанис размени безпомощен поглед с полицая зад гишето. Той имитира с жест поставянето на белезници, но тя поклати отрицателно глава и седна до него.