Вал Макдърмид - Далечно ехо

Макленън се обърна, клатейки глава.

— Ще се наложи да претърсим и тази стая, нали знаете.

Зиги изсумтя.

— Единственото закононарушение, което ще откриете тук, е нарушение на закона за авторското право — отбеляза той. — Вижте, всички ние казахме всичко, което знаем, на вас и колегите ви. Защо не ни оставите на мира?

— Така и ще направим веднага след като приберем дрехите, с които сте били снощи. Трябват ни също всякакви дневници и бележници със записани срещи и адреси.

— Алекс, дай на човека каквото му трябва. Ние предадохме нашите дрехи. Колкото по-скоро си възвърнем правото на лично пространство, толкова по-скоро ще се успокоим — Зиги отново се обърна към Макленън. — Знаете ли, единственото, което вие и колегите ви пропуснахте да отчетете, е че ние четиримата имахме снощи ужасно преживяване. Натъкнахме се на окървавеното тяло на едно умиращо момиче, което познавахме, макар и слабо — гласът му трепна, издавайки чувствителността, скрита под невъзмутимата фасада. — Ако според вас се държим странно, господин Макленън, не бива да забравяте, че тази нощ сме преживели нещо, което се е отразило доста тежко на психиката ни.

Зиги мина покрай следователя и затича надолу по стълбите, влезе в кухнята и затвори с трясък вратата зад себе си. Макленън сви устни и изпитото му лице доби измъчено изражение.

— Той е прав — каза меко Алекс.

— Едно семейство в Страткинес преживя тази нощ нещо далеч по-страшно от вас, синко. А моята работа е да открия отговорите на техните въпроси. Ако това налага да ви настъпвам по мазолите, много съжалявам. А сега дайте дрехите и всичко останало.

Той остана на прага, докато Алекс тъпчеше мръсните си дрехи в една торба за боклук.

— И обувките ли? — попита Алекс обезпокоено и взе обувките си в ръце.

— Всичко — отвърна Макленън и си каза, че не бива да забравя да каже в лабораторията да обърнат специално внимание на обувките на Алекс Гилби.

— Работата е там, че имам само един чифт здрави обувки. Другите са спортни — за бейзбол, но не вършат особена работа в това време.

— Къса ми се сърцето. Пускай ги в торбата.

Алекс хвърли и обувките в торбата за боклук.

— Знаете ли, само си губите времето. Всяка минута, която отделяте да проучвате нас, е загубена за разследването. Ние нямаме какво да крием. Не сме убили Роузи.

— Доколкото ми е известно, никой не твърди подобно нещо. Но ако вие продължавате да го повтаряте, ще ме накарате да се замисля — Макленън взе торбата от Алекс и прибра раздърпания бележник, който той беше извадил. — Ще се видим отново, господин Гилби. Не напускайте града.

— Но ние заминаваме всички днес — отиваме си у дома за ваканцията — възрази Алекс.

Макленън се закова на място.

— Никой не е споменал нищо подобно — заяви той подозрително.

— Вероятно не сте питали. Имаме билети за автобуса днес следобед. Всички работим през ваканцията, и утре трябва да започваме работа. Всъщност всички с изключение на Зиги — устата му се изкриви в иронична усмивка. — Баща му е убеден, че студентите трябва да учат през ваканцията, вместо да подреждат рафтовете в супермаркети.

Макленън се позамисли. Подозренията, основаващи се единствено на неговия инстинкт, не бяха достатъчно основателни, за да им забрани да напускат Сейнт Андрюз. Те надали щяха да се опитат да избягат от закона. Къркалди беше съвсем наблизо.

— Можете да си отидете у дома — каза той след малко. — Но трябва да имате предвид, че може да се появим и в къщите на родителите ви — аз или някой от екипа ми.

Алекс го проследи с поглед, докато излизаше. Чувстваше как последното съобщение го въвлича в още по-дълбока депресия. Само това му трябваше, за да започне със замах празниците.

Събитията през изминалата нощ най-сетне бяха оказали въздействието си върху Уиърд. Когато Алекс се качи горе, след като бяха изпили мрачно по едно кафе със Зиги, Уиърд беше заел обичайната си позиция — проснат по гръб, с разперени ръце и крака, които се подаваха изпод завивката, той раздираше относителната утринна тишина с дълбоко хъркане, накъсвано от време на време с пронизително подсвиркване. В повечето случаи Алекс нямаше проблеми със заспиването на този звуков фон. У дома прозорецът на спалнята му гледаше към железопътната линия, така че не беше привикнал към нощна тишина.

Но тази сутрин му беше ясно, дори без да опитва, че никога няма да заспи, докато следва собствените си препускащи мисли на фона на хъркането на Уиърд. Макар че се чувстваше замаян от безсънната нощ, изобщо не му се спеше. Награби една купчина дрехи от стола, порови под леглото, докато открие бейзболните обувки и излезе заднешком от стаята. Облече се в банята и слезе на пръсти долу. Не искаше да буди Зиги и Мондо. Този път не се нуждаеше дори от Зиги за събеседник. Спря до закачалката в антрето. Можеше да избира между джинсово яке и едно горнище от анцуг. Взе и двете и изтича навън.