Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс пушеше пета цигара и се питаше дали останалите ще му стигнат, когато вратата на стаята за разпити най-сетне се отвори. Той разпозна следователя с изпитото лице, когото бе видял на Халоу Хил. Човекът изглеждаше значително по-бодър от самия Алекс. Нищо чудно — по това време повечето хора закусваха. Освен това Алекс предполагаше, че за разлика от него следователят не изпитва тъпа болка в тила, начален симптом на махмурлук. Той прекоси стаята и седна срещу Алекс, без да откъсва поглед от него. Алекс си наложи да срещне погледа му, решен умората да не стане причина да изглежда гузен.

— Аз съм криминален инспектор Макленън — каза рязко и отсечено човекът срещу него.

Алекс се запита какви ли са изискванията на етикецията в такъв случай.

— Казвам се Алекс Гилби — отвърна той колебливо.

— Знам. Знам също така и че сте харесвали Роузи Дъф.

Алекс почувства, че се изчервява.

— Това не е престъпление — отвърна той.

Безсмислено беше да отрича нещо, в което Макленън явно беше убеден. Замисли се кой ли от приятелите му беше издал интереса му към мъртвото момиче. Почти сигурно беше Мондо. Би продал и родната си баба, ако се озове натясно, а после ще успее да убеди сам себе си, че го е направил единствено в интерес на старата жена.

— Не, разбира се. Но снощи това момиче е станало жертва на възможно най-тежкото престъпление. Моята работа е да открия кой е извършил това. Засега единственият човек, свързан по някакъв начин с момичето и същевременно свързан с откриването на тялото, сте вие, господин Гилби. Повече от ясно е, че сте умно момче. Не е необходимо да ви обяснявам всичко буква по буква, нали?

Алекс тръсна нервно цигарата, въпреки че на края й нямаше пепел.

— Случват се и съвпадения.

— Доста по-рядко, отколкото предполагате.

— Е, това е едно от тях — от погледа на Макленън Алекс изпита чувството, че по кожата му плъзват някакви насекоми. — Това, че тъкмо аз намерих Роузи, беше просто лош късмет.

— Така твърдите вие. Но ако аз бях оставил Роузи Дъф умираща на хълма, ако се безпокоях, че по мен може да има следи от кръв и ако бях умно момче, бих уредил нещата така, че аз да открия тялото. Така бих се сдобил с идеалното оправдание, задето съм изпоцапан с кръвта й.

Макленън посочи ризата на Гилби, цялата в петна от засъхнала кръв, наподобяващи ръжда.

— Не се и съмнявам, че бихте го сторили. Но аз не съм правил нищо подобно. През цялото време бях на купона.

Алекс започваше сериозно да се плаши. Беше предполагал, че по време на разпита ще има някой и друг неприятен момент, но не бе очаквал от Макленън такъв директен подход. Дланите му станаха лепкави от пот и той едва устоя на желанието да ги изтрие в джинсите си.

— Можете ли да назовете свидетели, които ще потвърдят думите ви?

Алекс притвори очи, опитвайки се да успокои пулсиращата болка в главата си и да си припомни какво бе правил на купона.

— Когато пристигнахме там, първо говорих известно време с едно момиче от моя курс, казва се Пени Джеймисън. После тя отиде да танцува, а аз продължих да се мотая из дневната, хапнах това-онова. Разни хора влизаха и излизаха, но аз не им обърнах особено внимание. Всъщност се чувствах малко пиян. После излязох отзад, в градината, за да се освежа.

— Сам ли? — Макленън леко се приведе напред.

Някакъв спомен проблесна в паметта на Алекс и породи плахо облекчение.

— Да, но сигурно ще можете да откриете розовия храст, зад който повърнах.

— Може да сте повърнали по всяко време — подчерта Макленън. — Например ако току-що сте изнасилили и намушкали с нож едно момиче и сте го оставили умиращо. Не би имало нищо чудно да ви призлее след това.

Припламналата за миг надежда угасна незабавно.

— Възможно е, но аз не съм правил нищо подобно — отвърна Алекс предизвикателно. — Ако се бях върнал целия оплескан с кръв, не ви ли се струва, че това би направило впечатление някому? Всъщност, след като повърнах се почувствах по-добре, върнах се и отидох да потанцувам. Доста хора трябва да са ме видели тогава.

— Ще поразпитаме. Трябва ни списък с имената на всички, които са присъствали на снощния купон, ще поговорим и с домакина, както и с всички останали, чиито имена установим. А ако Роузи Дъф се е появила там дори за минута, следващият ни разговор няма да е толкова приятелски, господин Гилби.

Алекс почувства, че лицето му може да го издаде, и отклони поглед, но не достатъчно бързо. Макленън реагира незабавно.

— Беше ли Роузи Дъф на купона?