Вал Макдърмид - Далечно ехо

Ако си бяха въобразили, че ще му запушат толкова лесно устата, ги очакваше изненада. Беше се заел сериозно с тази операция, и смяташе тя да завърши с победа за него.

Алекс чувстваше, че първоначалният му ентусиазъм започва да се изпарява. Крепеше го единствено твърдото убеждение, че така отчаяно търсеният отговор е някъде тук, наблизо. Не беше възможно да е сгрешил. Беше обиколил южната страна на езерото и продължаваше към северния бряг. Беше изгубил броя на портите и оградите, край които бе спирал, на нивите и ливадите, които бе оглеждал. Търсещият му поглед беше срещал погледите на коне, гъски, овце, а в един случай попадна дори на лама. Спомни си смътно какво беше чел някъде — че овчарите ги държали при стадата си, за да ги пазят от лисици, макар изобщо да не можеше да си представи как това тромаво същество с мигли, достойни за кинозвезда, би могло да пропъди безстрашно животно като лисицата. Каза си, че някой ден трябва да дойде пак тук с Давина и да й покаже ламата — когато пораснеше малко, това сигурно щеше да й хареса.

Изровеният път го преведе покрай една доста занемарена ферма. Постройките едва се крепяха, боята се белеше, тръбите от външната канализация се бяха разкривили. Дворът приличаше на морга за селскостопански машини, които сякаш гниеха кротко тук от години. Болезнено слабо коли с безумен блясък в очите се дърпаше на веригата си и лаеше яростно и безсмислено, докато той минаваше. На стотина ярда след портата следите от гуми станаха още по-дълбоки, вече и по самия път растеше трева. Колата разплискваше локвите, Алекс трепна, когато мина с хрущене през някакъв камък.

Във високата ограда от лявата страна на пътя се виждаше порта. Алекс намали и спря встрани от пътя. Излезе уморено от колата и се наведе над металната решетка. Отляво няколко оплескани в кал крави преживяха нещо с печални изражения. Хвърли поглед надясно и дъхът му секна. Възможно ли беше наистина да е стигнал до целта?

Той задърпа ръждясалата верига, с която бе затворена вратата. Отвори портата и нахлузи веригата обратно на мястото й. Забърза напряко през полето, без да забелязва, че скъпите му обувки потъват в кал и тор. Колкото повече наближаваше, толкова повече се убеждаваше, че е открил това, което търсеше.

Не беше виждал тази каравана от двайсет и пет години, но паметта не го лъжеше — беше същата. Двутонна каравана, с бежова горна част и тревистозелена надолу. Цветовете бяха избледнели, но си бяха същите, каквито ги виждаше в спомените си. Когато наближи съвсем, видя, че караваната все още е в отлично състояние. Колелата бяха поставени върху каменни плочи, за да не затъват в почвата, нямаше мъх нито по покрива, нито по первазите на прозорците. Напуканите гумени уплътнения на прозорците бяха намазани с някакво запечатващо вещество, за да станат непромокаеми. Алекс установи всичко това, докато обикаляше предпазливо караваната. Не забеляза никакви признаци на живот. Светлите перденца бяха спуснати. На двайсетина ярда зад караваната втора порта в оградата водеше към брега на езерото. Долу се виждаше гребна лодка, издърпана на брега.

Той се обърна отново към караваната и я загледа втренчено. Не можеше да повярва на очите си. Запита се какви бяха шансовете му. Може пък да не бяха толкова незначителни, колкото би изглеждало на пръв поглед. Хората рано или късно сменяха мебелите си, килимите, колите. Но караваните сякаш оставаха вечни, като че ли имаха свой собствен живот. Припомни си възрастните съпрузи, които живееха срещу собствените му родители. Те притежаваха мъничка каравана, която Алекс помнеше от юношеските си години. Всеки петък следобед през летните месеци съседите я прикачаха към колата си и потегляха нанякъде — рядко стигаха по-далеч от бреговете на Левън или Ели. Понякога ги обземаше авантюристичен дух и прекосяваха Форт, стигаха чак до Дънбар и Норт Бърик. В неделя вечерта се прибираха изпълнени с възторг, като че ли се връщаха от Северния полюс. Така че всъщност не би било толкова чудно, ако Джими Лоусън бе запазил старата каравана, в която живееше, преди да построи къщата си. Особено като се има предвид, че рибарите обичат да разполагат с някое усамотено местенце. Вероятно повечето хора на негово място биха постъпили по същия начин.

Но разбира се, повечето хора биха се отървали от каравана, в която е било извършено престъпление.

— Е, сега вярвате ли на Алекс? — обърна се Уиърд към Лоусън. Ефектът на думите му се подкопаваше от странната поза, която беше заел — стоеше сгърчен, обвил гръдния си кош с ръце, за да попречи на ребрата си да се притискат болезнено едно в друго.