Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Значи официалната позиция гласи, че си имаме работа с луд.

— Горе-долу това е. Но приемаме много сериозно заплахите му. Става дума за живота на дете, затова подчертай, че държа да няма безотговорни репортажи, които биха могли да подразнят по някакъв начин престъпника. Ясно ли е?

— Разбира се. Ще се чуем по-късно.

Лоусън изруга под нос и тръгна забързано към изхода. Очертаваше се кошмарен ден.

Уиърд помоли шофьора на таксито да отбие към търговския център в Къркалди. Когато спряха на паркинга, той извади пачка банкноти и я подаде на шофьора:

— Моля ви за една услуга. Нали виждате в какво състояние съм — моля ви, идете да ми купите един мобилен телефон и две допълнителни карти. Трябва да имам постоянна мобилна връзка.

Само след четвърт час бяха отново на път. Уиърд измъкна листчето, на което беше надраскал номерата на Алекс и Лин. Опита отново да се свърже с Алекс. Никакъв отговор. Къде, по дяволите, беше изчезнал?

Макфадън гледаше озадачено бебето. Беше започнало да плаче почти в секундата, когато го внесе в къщата, но тогава той нямаше време да се занимава с него. Трябваше да разпраща съобщения, да уведоми обществеността за намеренията си. Всичко беше предварително подготвено. Достатъчно беше да влезе в мрежата и само след няколко кликвания с мишката посланието му замина на адресите на всички медийни компании в страната и на повечето новинарски сайтове. Сега вече щяха да му обърнат внимание.

После излезе от стаята с компютрите и се върна в дневната, където беше оставил кошницата на пода. Знаеше, че трябва да държи бебето при себе си, за да не би полицията да ги раздели при евентуално нападение, но ревът му го дразнеше и той го беше преместил, за да успее да се съсредоточи. Беше спуснал пердетата и тук, както и във всички останали помещения на къщата, дори беше приковал едно одеяло пред прозореца на банята — там стъклата бяха матови и никога не беше поставяно перде. Знаеше доста неща за обсадите при вземане на заложници — колкото по-малко сведения имаха ченгетата за това, което става вътре в къщата, толкова по-добре за него.

Бебето не спираше да плаче. Яростният му рев беше преминал в постоянен хленч, но когато Макфадън влезе, то ревна отново. Плачът му проникваше като свредел в мозъка му, не му позволяваше да мисли. Трябваше да го накара да млъкне. Ревът стана толкова силен, че вибрациите сякаш отекваха в гръдния му кош. Макфадън си каза, че сигурно трябва да му се сменят пелените. Постави бебето на пода и разтвори одеялото, в което беше завито. Под него имаше някакви пухкави дрешки. Разкопча ги, после разкопча и копчетата от вътрешната страна на крачолите, след това още някакви копчета между краката. Защо бяха навлекли така проклетото дете? Може би просто му беше горещо.

Взе ролка домакинска хартия и коленичи пред бебето. Разлепи лентите, които придържаха памперса и сбърчи отвратено нос. Ама че гадост! При това зелено, да му се не види. Махна зацапания памперс и избърса дупето на бебето, после го тръсна припряно върху дебел пласт домакинска хартия.

Положи толкова усилия, а то не спираше да реве. Какво, по дяволите, трябваше да стори, за да накара копелето да замълчи? То му трябваше живо — поне на първо време, но този шум го подлудяваше. Плесна зачервеното от рев личице и бебето млъкна за миг. Но веднага щом си пое дъх, зарева още по-силно.

Дали пък не трябваше да го нахрани? Отиде в кухнята и наля мляко в една чаша. Седна и взе бебето, присвил несръчно ръка, както беше виждал да правят хората по телевизията. Пъхна пръст между устните му и се опита да капне в устата му малко мляко. Млякото протече по брадичката на бебето и ръкава на Макфадън. Опита отново, но бебето започна да се съпротивлява, да блъска с юмручета и да рита. Възможно ли беше тази гадина да не знае да гълта! Защо се държеше така, като че ли той се опитваше да го отрови?

— Какво ти става, да му се не види! — изкрещя Макфадън. Бебето престана да се боричка, но не спря да плаче.

След още няколко опита той се убеди, че опитите да го нахрани са безполезни. И тогава плачът изведнъж секна. Бебето заспа за секунди, като че ли някой му изключи звука. Само преди миг ревеше, а сега очите му бяха затворени и спеше дълбоко. Макфадън стана полека от дивана и го остави отново в кошницата. Насилваше се да действа много внимателно. Последното, което му трябваше, беше този отвратителен вой да започне отново.

Върна се при компютрите, за да провери дали новината не е публикувана вече някъде. Установи без особено учудване, че няма връзка с интернет;. Беше очаквал да прекъснат връзките му — като че ли това би могло да го спре. Извади един от мобилните телефони, който бе заредил току-що, свърза го с лаптопа си и започна да набира. Разбира се, това бе все едно да яхнеш муле, след като досега си карал ферари. Но макар отварянето на всяка страница да отнемаше престъпно дълго време, връзката му с интернет беше възстановена.