Вал Макдърмид - Далечно ехо

Беше пристигнал почти веднага след полицията и когато слезе от таксито, се озова сред нещо, което много наподобяваше хаос. Наоколо беше пълно с мъже с бронежилетки, маски и пушки, униформени полицаи се щураха насам-натам, изпълнявайки някакви неясни свои задачи. Колкото и да беше странно, никой не му обърна внимание. Той закуца напред и се зае да оглежда обстановката. Веднага забеляза Лоусън, наведен над картата, която полицаите бяха разгънали върху предния капак на една от колите. Жената, с която двамата с Алекс разговаряха при посещението си в полицията, стоеше до Лоусън и говореше по мобилния си телефон.

Уиърд тръгна бързо към тях — гневът и безпокойството действаха обезболяващо.

— Е, Лоусън — подвикна той, когато наближи достатъчно, — доволни ли сте сега?

Лоусън трепна и се обърна рязко като изненадан престъпник. Долната му челюст увисна, когато разпозна с усилие обезобразените черти на Уиърд.

— Том Маккий? — попита той неуверено.

— Същият. Е, вярвате ли вече на това, което ви каза Алекс? Този маниак държи вътре дъщеря му. Убил е вече двама души, а вие висите тук и чакате да улесни допълнително задачата ви с едно трето убийство.

Лоусън поклати глава. Уиърд видя ясно тревогата в очите му.

— Не сте прав. Вършим всичко по силите си, за да изведем от там бебето на семейство Гилби живо и здраво. Освен това не можете да бъдете сигурни, че Греъм Макфадън има на съвестта си нещо друго, освен днешното закононарушение.

— Така ли? А кой тогава според вас е убил Зиги и Мондо? Кой, по дяволите, ми причини това? — Уиърд посочи с пръст лицето си. — Снощи можеше да убие и мен.

— Видяхте ли го?

— Не, имах други грижи, опитвах се да си спася живота.

— В такъв случай се връщаме към изходното положение. Нямаме доказателства, господин Маккий. Нямаме доказателства.

— Вижте какво, Лоусън. Смъртта на Роузи Дъф вися като сянка над главите ни в продължение на двайсет и пет години. Сега внезапно се появи този неин син — и непосредствено след това двама от нас бяха убити. Да му се не види, човече, вие ли сте единственият, който не може да направи елементарна причинно-следствена връзка?

Уиърд вече крещеше, без да обръща внимание на бдителните погледи на няколко униформени полицаи, насочени към него.

— Господин Маккий, в момента ръководя много сложна операция, а вие стоите тук и отправяте неоснователни обвинения, с което никак не ми помагате. Теориите са хубаво нещо, но ние работим само въз основа на доказателства.

Сега вече и Лоусън се ядоса. Карен Пири беше приключила разговора си и пристъпваше полека към Уиърд.

— Няма да намерите доказателства, ако не започнете да ги търсите.

— Не ми е работа да разследвам убийства, извършени извън границите на моя район — сопна се Лоусън. — Губите ми времето, господин Маккий. Както сам отбелязахте, животът на детето е изложен на риск.

— Ще си платите за това — каза Уиърд. — И двамата ще си платите — добави той и се обърна към Карен, за да отправи заплахата и към нея. — Бяхте предупредени, а не предприехте нищо. Ако дори косъм падне от главата на детето, ще съжалявате, че сте се родили — кълна се, Лоусън. А сега ми кажете къде е Лин.

Лоусън едва сподави потръпването си, когато си припомни появата на Лин Гилби на сцената. Тя изхвърча като куршум от полицейската кола и връхлетя право върху него, заблъска го с юмруци по гърдите и закрещя несвързани обвинения. Карен Пири се беше намесила веднага, прегърна обезумялата жена и я отведе.

— В белия микробус. Карен, отведи господин Маккий до колата на частите за бързо реагиране и остани при него и госпожа Гилби. Не искам някой от тях да ми се мотае из краката, докато улицата гъмжи от снайперисти.

— Когато всичко приключи — каза Уиърд, преди Карен да го отведе, — смятам да си разчистя сметките с вас.

— На ваше място не бих разчитал на това, господин Маккий — отвърна Лоусън. — Аз съм висш полицейски служител и ако ме заплашвате, това би могло да се счете за сериозно нарушение на закона. Вървете при молитвените си събрания. Вършете си вашата работа, а аз ще се заема с моята.

Карлтън Уей приличаше на улица в изоставен град. Не се чуваше никакъв звук. Денем тук поначало беше спокойно, но сега тишината беше направо неестествена. Съседът от номер седем, който работеше нощем, беше събуден грубо от блъскане по задната врата. Съвсем замаян, той се остави да го убедят да се облече и да съпроводи двамата полицаи до оградата в дъното на задния си двор, а оттам през игрището до главната улица, където пък му съобщиха такива невероятни неща, че той би предположил, че му кроят номер, ако не беше убедителното присъствие на полицията и бариерата, която откъсваше Карлтън Уей от света.