Вал Макдърмид - Далечно ехо

Но какво би могъл да направи? Не беше запознат с техниките на обира. Времената, когато отваряха чужди коли, бяха на светлинни години назад в миналото, пък и това не би му помогнало да отвори ключалката. Ако разбиеше вратата, това би предупредило Лоусън. По всяко друго време сигурно щеше да предположи, че вратата е разбита от хлапета или от някой скитник. Но не и сега, когато интересът към убийството на Роузи Дъф се беше повишил толкова. Не би си позволил да пренебрегне такова нещо. Съществуваше голяма опасност да подпали караваната.

Алекс отстъпи малко назад и я огледа. Беше забелязал, че на покрива има нещо като люк. Може би щеше да успее да се промуши през него? Но как да се качи на покрива? Имаше само една възможност. Алекс отиде обратно до портата, отвори я широко и вкара колата в мочурливото поле. За първи път му се прииска да беше един от тъпанарите, които се движеха с огромни джипове из града. Но не — вместо това трябваше да се фука с лъскавото си беемве. Какво щеше да прави сега, ако заседнеше в калта?

Стигна полека до караваната и спря успоредно на нея. Отвори багажника й извади кутията с инструменти. Клещи, отвертка, гаечен ключ. Прибра в джобовете си всичко, което би могло да му свърши работа, свали сакото и вратовръзката си и затвори багажника. Качи се на предния капак на колата и от там на покрива. Сега вече беше лесно да се добере до покрива на караваната. Вкопчвайки се отчаяно във всяка издатина, Алекс успя най-сетне да се набере и да изпълзи отгоре.

Покривът беше отвратително мръсен и хлъзгав. По дрехите и ръцете му полепна мръсотия. Люкът приличаше на малък пластмасов купол — около трийсет на дванайсет инча. Щеше да му бъде доста трудно да се промуши от там. Подпря отвертката под ръба на капака и се опита да действа с нея като с лост.

Първоначално нищо не помръдваше. Но след като опита няколко пъти от всички страни на капака, той се раздвижи и после бавно се повдигна, скърцайки. Потънал в пот, Алекс избърса лицето си с опакото на ръката и надникна вътре. Капакът се придържаше от метално рамо, завинтено за покрива, така че да може да се вдига и сваля отвътре. Рамото същевременно задържаше капака, така че той не можеше да се отваря на повече от няколко инча. Алекс изпъшка. Щеше да се наложи да отвинти рамото и после да го постави обратно на мястото му.

Измъчи се, докато намери подходящия ъгъл. Беше изключително трудно да раздвижи винтовете, които не бяха пипани от момента, когато са били поставени от производителя — преди около половин век. Но той продължи да се бори отчаяно, докато те постепенно поддадоха и започнаха да се въртят и най-сетне капакът можеше да бъде отместен.

Алекс погледна надолу. Положението не беше толкова лошо, колкото би могло да бъде. Ако се спуснеше внимателно, може би щеше да успее да стъпи върху пейката, прикрепена към едната стена на помещението. Пое си дъх, стисна здраво ръба на люка и се отпусна на ръце.

Имаше чувството, че ще му се извадят раменете, когато увисна на тях с цялата си тежест. Размаха бясно крака, опита да се закрепи някъде, но след няколко секунди просто отпусна пръсти.

В сумрака обстановката изглеждаше непроменена — всичко беше същото, както и преди двайсет и пет години. По онова време не му бе минало и през ум, че седи на мястото, където е била убита Роузи. Нямаше издайнически миризми, кървави петна или зловеща атмосфера, за да събудят интуицията му.

Сега вече беше близо до истината. Не можеше да събере сили, за да погледне към тавана. Лоусън можеше да го е пребоядисал десет пъти през изминалите години. Дали в такъв случай би могло все пак да се открие някакво доказателство? Алекс изчака сърцето му отново да забие нормално и после, отправяйки отчаяна молитва към Бога на Уиърд, отметна глава и погледна нагоре.

Дявол да го вземе. Таванът не беше син, а кремав. Толкова усилия на вятъра. Е, все пак нямаше да си тръгне с празни ръце. Покатери се на пейката и си избра място в ъгъла, където издрасканата част нямаше да се забелязва. После започна да бели боята с отвертката, събирайки люспите в един плик за писма, който бе извадил от папката си.

Когато събра прилично количество, слезе долу и взе в ръка една доста голяма люспа. Тя беше кремава от едната страна и синя от другата. Краката му се разтрепериха и той се отпусна тежко на пейката, зашеметен от внезапно вълнение. Извади от джоба си цветовата скала на Джейсън и погледна синьото квадратче, което бе разбудило в паметта му далечен спомен. Повдигна перденцето, за да влезе дневна светлина и постави люспата върху бледосиньото квадратче. Очертанията на люспата почти изчезнаха.