Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Сигурно ли е, че всички къщи са празни? — попита Лоусън, обръщайки се към инспектор Макинтайър.

— Да, сър. Единствената връзка с дома на Макфадън остава линията, чрез която може да се свърже единствено с нас. Хората от частите за бързо реагиране са заели местата си около къщата.

— Добре тогава, да започваме.

Две полицейски коли и един микробус навлязоха в Карлтън Уей и паркираха в редица пред дома на Макфадън. Лоусън излезе от първата кола и застана зад микробуса до Джон Дънкан, който щеше да води преговорите с похитителя. Двамата стояха така, че не можеха да бъдат видени от къщата.

— Можем ли да бъдем сигурни, че той е вътре? — попита Дънкан.

— Така твърдят специалистите. Топлинните анализатори показвали, че двамата с бебето са в къщата и че са живи.

Дънкан подаде чифт слушалки на Лоусън и взе слушалката на апарата, от който имаше връзка с къщата. Отсреща вдигнаха слушалката при третото иззвъняване, но никой не проговори.

— Греъм? Вие ли сте? — попита Дънкан. Гласът му беше твърд, но дружелюбен.

— Кой е? — Макфадън беше учудващо спокоен.

— Името ми е Джон Дънкан. Тук съм, за да разговарям с вас и да се споразумеем как да излезем от това положение, без някой да пострада.

— Нямам какво да ви кажа. Искам да разговарям с Лоусън.

— Той не е тук в момента. Но аз ви гарантирам, че ще му предам всичко, което кажете на мен.

— Ще разговарям само с Лоусън — гласът на Макфадън беше любезен и безразличен, като че ли говореха за времето.

— Нали ви казах, че господин Лоусън не е тук.

— Не ви вярвам, господин Дънкан. Но нека предположим, че казвате истината. Аз не бързам. Мога да почакам, докато го откриете.

Макфадън затвори телефона. Дънкан погледна Лоусън.

— Край на първи рунд — каза той. — Ще му дам пет минути, после ще опитаме отново. Рано или късно ще проговори.

— Така ли мислите? Според мен е съвсем спокоен. Не мислите ли, че трябва да приема да разговарям с него? Така може да реши, че ще получи това, което иска.

— Прекалено рано е да правим отстъпки, сър. Редно е той да ни предложи нещо, за да очаква в замяна нещо от нас.

Лоусън въздъхна дълбоко и му обърна гръб. Не обичаше да изпуска нещата от контрол. Тази работа щеше да се превърне в медиен цирк и шансовете да свърши с катастрофа бяха далеч по-значителни от надеждата за успех. Той знаеше доста неща за обсадите. Те почти винаги свършваха зле за някого.

Алекс обмисляше възможните пътища за действие. При други обстоятелства най-разумното би било да си тръгне веднага и да отиде право в полицията. От там можеха да изпратят специалисти, които да претърсят всичко в търсене на дори едничка капка кръв или пръска боя, които биха били достатъчни, за да се направи връзка между караваната и смъртта на Роузи Дъф.

Но как би могъл да постъпи така, като се имаше предвид, че караваната беше собственост на заместник-началника на полицията? Лоусън би прекратил всякакви нови разследвания, би задушил проучването още в самото му начало. Най-лесното беше караваната да изгори случайно, и пожарът да се припише на вандали. И какво щеше да остане? Само някакви неубедителни съвпадения. Фактът, че Лоусън беше толкова близо до мястото, на което Алекс се препъна в тялото на умиращото момиче. Навремето никой не обърна внимание на този факт. През седемдесетте години във Файф полицията стоеше над всякакви подозрения, те бяха положителните герои, които пазеха обществеността от злодеите. Никой никога не зададе въпроса защо Лоусън не бе видял как убиецът откарва тялото на Роузи към Халоу Хил, при положение че беше паркирал с лице към най-вероятния маршрут, по който би минала колата. Но сега светът се беше променил, и в новия свят, в който живееха, бе възможно да се постави под въпрос почтеността на хора като Джеймс Лоусън.

Ако Лоусън наистина е бил тайнственият приятел на Роузи, ставаше съвсем разбираемо защо тя е криела връзката си с него. Братята й не биха били във възторг от мисълта, че тя излиза с ченге. Не биваше да се забравя и начинът, по който Лоусън се появяваше всеки път, когато над Алекс и приятелите му надвиснеше опасност — като че ли се беше самоназначил за техен ангел пазител. Имал е угризения на съвестта. Чувството за вина го е принуждавало да постъпва така. Макар че е убил Роузи, у Лоусън е останала достатъчно почтеност, за да не допуска друг да плаща за извършеното от него престъпление.

Но нито едно от тези обстоятелства не можеше да се счита за доказателство. Нямаше никакъв смисъл да се търсят очевидци на събития отпреди двайсет и пет години с надеждата, че сега ще открият човек, който е виждал Роузи Дъф с Джими Лоусън. Единственото сигурно доказателство се намираше в тази каравана, и ако Алекс не предприемеше незабавно нещо по въпроса, след това можеше да бъде късно.