Вал Макдърмид - Далечно ехо

Върхът, наречен „Епископа“, се извисяваше — мрачен и застрашителен — от дясната страна на пътя. Хребетите, напомнящи на спящ динозавър, отрязваха всякаква мобилна връзка. Алекс не можеше да знае какво се разиграва другаде по същото време. Той имаше своята мисия. Знаеше точно какво търси, само че не знаеше къде да го намери.

Шофираше бавно, влизаше във всяко отклонение и междуселски път, за които му се струваше, че водят надолу към бреговете на езерото. Лека мъглица се стелеше над стоманеносивите води, притъпяваше всички звуци и придаваше на пейзажа зловеща окраска. Алекс спираше край оградите на нивите, слизаше от колата и се взираше навътре, за да не пропусне случайно това, което търсеше. Газеше из високата трева и краката му бяха вече мокри до глезените. Искаше му се да бе сложил по-подходящи дрехи, но в такъв случай Лин щеше да разбере, че не отива в офиса.

Стремеше се да не бърза, докато обхождаше методично брега на езерото. Изгуби почти час в безрезултатно обикаляне на един паркинг за каравани. Но неуспехът не го учуди особено. И без това не му се вярваше, че ще открие плячката си на място, до което имат достъп повече хора.

Приблизително по времето, когато жена му, обезумяла от ужас, даваше първите си показания пред следователите, Алекс пиеше кафе в една крайпътна чайна, мажеше кифли с масло и се опитваше да се стопли след дългите обиколки на паркинга за каравани. През ум не му минаваше, че нещо може да не е наред.

Полицаят, който пристигна първи пред бензиностанцията, видя отпред някаква жена с изпоцапани ръце и изкаляни джинси. Жената не беше в състояние да говори свързано и плачеше на глас. Обърканият служител от бензиностанцията се въртеше безпомощно около нея, колите влизаха в отбивката и ядосаните шофьори продължаваха нататък, щом забележеха, че няма кой да ги обслужи.

— Повикайте Джими Лоусън — веднага! — започна да крещи жената веднага щом видя полицая, докато човекът от бензиностанцията се опитваше да обясни какво се е случило.

Полицаят се опита да не обръща внимание на настояванията й и се обади по радиостанцията, за да повика спешно още няколко от колегите си. Тогава тя го сграбчи за реверите на якето и продължи да крещи и да го пръска със слюнка, като непрекъснато повтаряше името на заместник-началника на полицията. В опит да отклони вниманието й полицаят й предложи да се обади на съпруга си или на някой близък.

Лин го отблъсна презрително и изтича обратно в бензиностанцията. Откри сред разпиляното по пода съдържание на чантата мобилния си телефон и набра номера на Алекс, но вбесяващият глас на оператора я уведоми, че няма връзка.

— Майната му! — изкрещя Лин. Пръстите й трепереха, но все пак успя да избере номера на домашния си телефон.

Когато чу гласа на Уиърд, Лин проплака:

— Том, той взе Давина! Онова копеле отвлече дъщеря ми!

— Какво?! Кой я е взел?

— Не знам. Сигурно е Макфадън. Открадна бебето ми!

Сълзите най-после рукнаха по бузите й и гласът й секна.

— Къде си?

— При бензиностанцията край Холбийт. Спрях да заредя. Излязох само за минута… — Лин се задави, изхлипа и изпусна телефона. Падна на колене пред един щанд с бонбони, притисна ръце към главата си и зарида. Не знаеше колко дълго е плакала, когато чу мек, спокоен женски глас. Вдигна очи и погледна непознатата, която й говореше.

— Аз съм Кати Макинтайър, инспектор от криминалната полиция — каза жената. — Можете ли да ми кажете какво точно се е случило?

— Той се казва Греъм Макфадън. Живее в Сейнт Монанс — каза Лин. — Открадна бебето ми!

— Познавате ли го лично? — попита инспектор Макинтайър.

— Не, не го познавам, но знам, че преследва съпруга ми. Въобразил си е, че Алекс е убил майка му. Разбира се, няма нищо подобно — той е луд. Вече успя да убие двама души. Моля ви, не му позволявайте да убие детето ми! — думите й се сипеха една през друга, като че ли тя самата полудяваше. Опита се да си поеме дъх и изхълца. — Знам, че това ви звучи налудничаво, но аз не съм луда. Трябва да се свържете с Джеймс Лоусън, заместник-началника на полицията. Той знае всичко за случая.

Инспектор Макинтайър я гледаше със съмнение. Съзнаваше, че тази история надхвърля кръга на възможностите й. Досега беше успяла само да се обади по радиостанцията и да предупреди всички пеши и моторизирани патрули да търсят сребрист голф с тъмнокос мъж на волана. Може би, ако успееше да се свърже със заместник-началника на полицията, би помогнала и на себе си по пътя към успеха.