Вал Макдърмид - Далечно ехо

Той помълча и огледа публиката си. Всички кимаха, увлечени от ентусиазма му.

— И какво остава да предположим? Ако става дума за някаква лодка или яхта, човекът вероятно е боядисвал покрива на кабината — вътрешната част, тоест тавана. Аз обаче си направих няколко експеримента с много подобна по показатели боя и установих, че за да се постигне този ефект, трябва да протегна ръката с четката много нависоко, а таваните в малките лодки са доста ниски. Затова казах, че ако изобщо става дума за лодка, би трябвало да говорим за голяма яхта.

— Ако става дума за лодка — повтори Лин. — А не може ли да е било нещо друго? Таванът на фургон или каравана?

— Не е изключено, но във фургон рядко може да се види килим, нали? А може да става дума за таван на барака, дори на гараж — защото боите, предназначени за фибростъкло, дават много добро покритие и върху азбест, а през седемдесетте са се срещали много повече азбестови плоскости, отколкото сега.

— Изводът е, че не сме напреднали кой знае колко с търсенето — каза обезкуражено Уиърд.

Разговорът тръгна едновременно в няколко посоки, но Алекс вече не слушаше. Мозъкът му работеше трескаво, той се опитваше да проследи някаква мисъл, събудена от една току-що произнесена фраза. Започваше да прави връзки, привидно напълно независими едно от друго събития се нареждаха сякаш от само себе си в логична последователност. В мига, в който прие за вероятно първото, немислимо предположение, всичко останало започна да добива нов смисъл. Въпросът беше какво да предприеме от тук нататък.

Внезапно забеляза, че е забравил изцяло къде се намира. Всички мълчаха и го гледаха с очакване, очевидно трябваше да отговори на някакъв въпрос, който изобщо не беше чул.

— Моля? — попита той. — Извинявайте, бях се отнесъл.

— Джейсън попита дали искаш да направи официален доклад за изследването — каза Лин. — За да можеш да го покажеш на Лоусън.

— Да, чудесна идея — отвърна Алекс. — Беше страхотен, Джейсън, наистина изключително постижение.

Докато Лин изпращаше Джейсън, Уиърд изгледа внимателно Алекс.

— Дошла ти е някаква идея, Гили — констатира той. — Познавам това изражение.

— Не, просто се мъчех да си спомня дали някой от редовните посетители в „Ламас“ имаше лодка. Там идваха един-двама рибари, помниш ли?

Алекс обърна гръб на Уиърд и се зае да реже хляб и да го слага в тостера.

— Сега, като го спомена… Знаеш ли, редно е да го припомним и на Лоусън — каза Уиърд.

— Така е. Когато се обади, му кажи и това.

— Защо аз да му кажа? Ти къде ще бъдеш?

— Трябва да прескоча за няколко часа до офиса. Съвсем занемарих работата си, а фирмата все пак не може да се управлява сама. Тази сутрин имам две срещи, които просто не мога да пропусна.

— Мислиш ли, че е разумно да пътуваш с колата сам?

— Нямам избор — отвърна Алекс. — Но не ми се вярва да съм изложен на особена опасност посред бял ден на шосето към Единбург. Освен това ще се прибера много преди мръкване.

— Няма да е зле — Лин тъкмо влизаше със сутрешните вестници. — Джаки излезе права, снимките им навсякъде са на първа страница.

Алекс задъвка замислено една филийка, докато другите двама започнаха да преглеждат вестниците. Докато те бяха заети с четене, той взе разпечатката с цветовете, която бе донесъл Джейсън, и я пъхна в джоба на панталона си. Възползва се от настъпилата тишина, за да обяви, че тръгва, целуна жена си и спящото бебе и излезе.

Изкара беемвето от гаража, излезе на улицата и се насочи към магистралата, която минаваше по моста и продължаваше към Единбург. Но когато стигна до детелината, вместо да завие на юг по шосе М-90, тръгна по пътя на север. Който и да бе човекът, който го преследваше, той вече се навърташе много близо до дома му. Алекс не можеше да си позволи да губи време за делови срещи.

Лин седна зад волана на колата си, малко засрамена от обзелото я облекчение. Започваше да страда от клаустрофобия в собствения си дом. Не можеше дори да намери убежище в ателието си и да поработи на спокойствие върху последната картина, която й бяха възложили. Знаеше, че не е редно да шофира толкова скоро след операцията. Идеалното извинение беше, че трябва да се напазарува. Обеща на Уиърд, че ще помоли някой от персонала на супермаркета да пренесе по-тежките неща вместо нея, навлече дебело Давина, пъхна я в кошницата и се измъкна.

Реши да се възползва максимално от свободата си и да отиде чак до големия супермаркет на „Сейнсбърис“ край Къркалди. Ако й останеха сили след пазаруването, можеше дори да се отбие да види родителите си. Те не бяха виждали Давина от деня на изписването й от болницата. Може би видът на малката им внучка щеше да поразсее мъката им — имаха нужда от нещо, което да ги накара да гледат и към бъдещето, а не само към миналото.