Вал Макдърмид - Далечно ехо

Но точно тогава нападението приключи — също тъй внезапно, както бе започнало. Уиърд имаше чувството, че се е върнал двайсет и пет години назад. Въпреки замайването и болката той долови смътно нечий вик и лаенето на куче. Почувства топлия дъх на кучето и усети грубия му език, който го ближеше по лицето. Почувства се толкова щастлив, че изобщо е в състояние да чувства нещо, че се разплака. „Благодаря Ти, че ме спаси от враговете ми“ — това бяха думите, които напираха на устата му. После всичко потъна в мрак.

— Няма да лежа в болница — настоя Уиърд. Беше повторил тези думи толкова пъти, че Алекс започваше да се пита дали това не е някакъв симптом на мозъчно сътресение. Уиърд седеше край кухненската маса, целият изтръпнал от болки, но напълно непоклатим по въпроса за медицинското обслужване. Беше мъртвобледен, дълга морава следа се простираше от слепоочието до тила му.

— Имаш счупени ребра — настоя той. При това не му беше за първи път.

— И какво могат да направят в болницата? — възрази Уиърд. — И друг път съм имал счупени ребра. Дават ти обезболяващи и ти казват да ги вземаш, докато поотмине болката.

— Повече ме безпокои въпросът дали нямаш сътресение на мозъка — намеси се Лин и му подаде чаша черен, силно подсладен чай. — Изпий го, ще ти помогне да преодолееш шока. И ако повърнеш още веднъж, това може да означава само едно — че имаш със сигурност сътресение, и че ще те откараме до болницата в Дънфермлин.

Уиърд трепна ужасено.

— Само не в Дънфермлин!

— Не е чак толкова зле, щом може да се заяжда с Дънфермлин — каза Алекс. — Спомняш ли си сега нещо повече за нападението?

— Не видях абсолютно нищо преди първия удар. А след това всичко започна да се върти пред очите ми. Виждах някакъв тъмен силует, вероятно беше мъж, но може да е била и висока жена. Държеше бейзболна бухалка. Можете ли да си представите по-голяма тъпотия — да се върна в Шотландия, за да ме пребият с бейзболна бухалка?

— Но не видя лицето му, така ли?

— Мисля, че е носел някаква маска, защото не видях дори бледо петно на мястото на лицето. После изгубих съзнание, а когато дойдох на себе си, видях вашия съсед, коленичил до мен — беше изгубил ума и дума от ужас. И после повърнах върху кучето му.

Въпреки оскърблението, нанесено на териера, Ерик Хамилтън беше помогнал на Уиърд да се изправи и го бе подкрепял по пътя към дома на Гилби. Смотолеви нещо в смисъл, че явно е изненадал побойника, махна с ръка в отговор на благодарностите, с които го обсипаха, и потъна в нощта, като дори не прие да изпие с тях едно уиски.

— Всъщност никак не ни харесва — поясни Лин. — Той е пенсиониран счетоводител и в неговите очи ние сме разпуснати бохеми. Така че не се безпокой, не си развалил едно прекрасно приятелство. Но наистина се налага да уведомим ченгетата.

— Предлагам да почакаме до утре, тогава ще можем да разговаряме направо с Лоусън. Може би най-сетне ще реши да приеме сериозно думите ни — каза Алекс.

— Мислиш ли, че е бил Макфадън? — попита Уиърд.

— Това не е Атланта, а спокойно малко селце във Файф — отвърна Лин. — Съмнявам се, че досега изобщо има регистриран случай на нападение и побой в Норт Куийнсфери. При това, ако някой е искал да пребие произволен минувач, за да го обере, за какво му е било да избира четиридесетгодишен висок мъж, при положение, че наоколо е пълно с пенсионери, които разхождат кучетата си? Това не е случайност, Уиърд, ти си бил набелязаната цел.

— Съгласен съм с Лин — каза Алекс. — Има нещо сходно с модела на предишните престъпления — във всички случаи намерението на престъпника е замаскирано. Вместо предумишлено убийство — пожар, обир, побой. Ако Ерик не се беше появил, досега и ти да си мъртъв.

Преди някой да успее да каже нещо друго, се чу звънецът на входната врата.

— Аз ще отворя — каза Алекс.

Когато се върна, по петите му вървеше един униформен полицай.

— Господин Хамилтън е съобщил за нападението — поясни Алекс. — Патрулният полицай Хендерсън е тук, за да вземе показанията ни. Това е господин Маккий — допълни той, обърнат към полицая.

Уиърд успя да се усмихне.

— Благодаря, че дойдохте — каза той. — Защо не седнете?

— Трябва само да запиша някои подробности — отвърна Хендерсън, извади един бележник и се разположи край масата. Разкопча огромното си униформено яке, но не го свали. Сигурно ги обучават да търпят горещината, но да не свалят якето, за да изглеждат по-едри и внушителни, каза си Алекс и се учуди откъде му бе хрумнала тази мисъл.