Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Това са всъщност отделни къщички, в гората — съобщи той. — Никой няма представа, че са там. Мисля, че ще са в безопасност.

Кавалерската проява на Уиърд стана причина за доста неприятно начало на вечерта, но в крайна сметка съумяха да преодолеят напрежението в името на общата цел и с помощта на сериозни количества вино. Тримата седяха около кухненската маса, изпразваха бутилка след бутилка, но разговорът се въртеше в кръг. Не можеше само да обсъждат проблемите си — трябваше да предприемат нещо, за да ги разрешат.

Уиърд настояваше да се срещнат с Греъм Макфадън и направо да поискат обяснение за венците, които бе изпратил на погребенията на Зиги и Мондо. Но другите двама го убеждаваха, че при липсата на доказателства за негово участие в убийствата такава среща само би го предупредила за техните подозрения, без да предизвика самопризнания.

— Все ми е едно дали ще е предупреден или не — упорстваше Уиърд. — Може пък това да го накара да се откаже от плановете си, преди да се е издал, и да ни остави на мира.

— Възможно е, но може просто следващия път да бъде още по-находчив. Той не бърза, Уиърд. Има цял живот пред себе си — може сам да реши кога ще продължи с отмъщението.

— Ако, разбира се, наистина той е извършителят, а не някакъв убиец, нает от Джаки — намеси се Лин.

— Именно затова имаме нужда от самопризнанието на Макфадън — каза Алекс. — Ако той отново потъне в сенките, това няма да спаси никого от подозренията на полицията.

Всеки продължаваше да отстоява позициите си, от време на време разговорът се разнообразяваше от плача на Давина, която настояваше да бъде накърмена. Сякаш отново преживяваха миналото, Алекс и Уиърд се връщаха към мълвата, която бе отровила последната им година в Сейнт Андрюз, и към начина, по който онези събития се бяха отразили на целия им живот.

Уиърд първи изгуби търпение от тази възстановка на миналото. Допи чашата си, стана и заяви:

— Имам нужда от чист въздух. Не съм чак толкова уплашен, че да се крия зад затворени врати до края на живота си. Излизам да се поразходя. Има ли други желаещи?

Желаещи нямаше. Лин кърмеше Давина, а Алекс се канеше да приготви нещо за вечеря. Уиърд взе непромокаемото яке на Алекс и се упъти към брега. Облаците, надвиснали над реката от сутринта, съвсем неочаквано се бяха разсеяли. Намаляващият диск на луната висеше ниско между двата моста, очертали се в ясното небе. Температурата се беше понижила с няколко градуса. Уиърд вдигна яката си и сви рамене, борейки се срещу пристъпа на ледения вятър, надигнал се от устието. Тръгна встрани и потъна в сенките под железопътния мост. Знаеше, че ако се изкатери оттам на носа, пред него ще се разкрие прекрасна гледка над устието, надолу към Инчколм и Северно море.

Вече се чувстваше по-добре — сред природата, насаме със себе си, човек винаги беше по-близо до Бога. Доскоро смяташе, че е приключил с миналото, но събитията от последните дни подчертаха смущаващо тясната връзка между сегашната му личност и младия мъж от миналото. Уиърд изпитваше нужда да остане сам, за да възстанови упованието си в промените, които бе приел в своя живот. Вървейки, той си припомняше изминатия път, съзнаваше какво бреме бе свалил от плещите си благодарение на вярата, която му обещаваше опрощение на греховете и спасение. Мислите му се проясниха, усети как на сърцето му олеква. Реши да се обади на семейството си малко по-късно. Имаше нужда да чуе гласовете им, за да се успокои напълно. Разменеше ли дори само няколко думи с жена си и децата, сигурно щеше да се почувства като човек, събудил се от кошмар. Съзнаваше, че този разговор няма да промени нищо, но щеше да му даде сили да посрещне това, което му готвеше бъдещето.

Вятърът се усилваше, фучеше наоколо и виеше в ушите му. Той спря, за да си поеме дъх, и чу далечния шум на колите, които минаваха по новия мост. Чу и по-близкото потракване на влака по релсите на стария мост и отметна глава назад, за да го види — малък като детска играчка, на сто и петдесет фута над него.

Уиърд не видя и не чу нищо, преди да усети удара, който го повали на колене в ужасна пародия на молитвена поза. Вторият удар го улучи в ребрата и той се просна по лице на земята. Видя смътно някаква фигура, размахваща нещо като бейзболна бухалка, преди третият удар по раменете да пропъди от съзнанието му всичко друго, освен болката. Пръстите му сграбчваха стиски трева, докато се опитваше да пропълзи нанякъде, за да се спаси от ударите. Четвъртият удар през краката го накара да се отпусне безпомощно по корем, съзнавайки примирено, че не може да избяга.