Вал Макдърмид - Далечно ехо

Когато се отклони от магистралата при Холбийт, замига червената лампичка, която сигнализираше, че горивото е на свършване. Знаеше, че при това положение все пак й остава достатъчно бензин, за да стигне до Къркалди и да се върне, но не й се искаше да рискува, когато в колата беше и бебето. Затова включи мигача, отби към първата бензиностанция и се насочи към колонките, без изобщо да забелязва колата, която я следеше още от момента, в който бе напуснала Куийнсфери.

Лин зареди и изтича към бензиностанцията, за да плати. Докато чакаше автоматът да приеме кредитната й карта, тя хвърли поглед навън през витрината.

Първоначално не можа да осмисли това, което виждаше. Имаше нещо нередно, страшно нередно. Тогава разбра, започна да крещи с все сили и хукна към изхода. Чантата й падна на пода и съдържанието се разпиля.

Зад колата й беше паркирал сребрист фолксваген голф. Двигателят му работеше, вратата до мястото на шофьора беше широко отворена. Нейната кола също беше отворена — зееше вратата откъм мястото до шофьора. Човекът, който се навеждаше навътре, не се виждаше. В момента, в който Лин блъсна навън тежката врата, човекът се изправи. Гъстата му черна коса падаше над очите. Беше стиснал дръжките на кошницата, в която лежеше Давина. Погледна бързо към входа на бензиностанцията и хукна към своята кола. Писъците на бебето разкъсваха въздуха като с нож.

Той почти хвърли кошницата с бебето на предната седалка и сам скочи в колата. Включи на скорост и подкара със свирене на гуми.

Без да обръща внимание на болката от незарасналата рана, Лин се хвърли към голфа, който свърна рязко и я подмина. Протегна отчаяно пръсти, но не можа да се задържи за нищо и падна на колене, понесена от инерцията.

— Не! — крещеше тя и удряше с юмруци по земята. — Не!

Опита се да се изправи, да тича, да настигне колата. Но краката не я държаха и тя отново падна на земята, вцепенена от ужас.

Греъм Макфадън ликуваше, докато колата се носеше по шосе А-92, оставяйки далеч назад бензиностанцията при Холбийт. Беше успял, беше взел бебето. Хвърли бърз поглед в кошницата, за да се успокои, че всичко е наред. Писъците бяха секнали в момента, когато колата се озова на шосето. Той беше чувал, че бебетата обичат усещането за движение, когато се намират в кола, и поне в този случай това твърдение се оказваше вярно. Бебето беше вперило в него сините си очи и го гледаше спокойно и безразлично. Макфадън смяташе да отбие скоро по странични пътища, за да избегне полицията. Тогава щеше да спре и да закрепи кошницата с предпазните колани. Не би искал нещо лошо да се случи на бебето — все още не. Алекс Гилби трябваше да понесе наказанието си, а колкото по-дълго бебето останеше живо и горе-долу здраво, толкова повече щеше да страда Гилби. Макфадън щеше да задържи бебето като залог — поне докато имаше полза от него.

Оказа се смешно лесно. Хората наистина би трябвало да се грижат по-добре за децата си. Учудващо беше всъщност, че толкова малко деца биват отвличани.

Но важното беше, че сега наистина щяха да го изслушат. Щеше да откара бебето у дома си и да заключи вратите — истинска обсада, точно за това се беше подготвил. Представителите на медиите щяха да дотърчат веднага и той щеше да има възможността да обясни защо е бил принуден да предприеме такива крайни мерки. Когато обществеността научеше как полицията на Файф защитава убийците на майка му, хората щяха да разберат защо е бил принуден да постъпи така. А ако и това не му свършеше работа, Макфадън имаше един последен коз. Той отново хвърли поглед към заспиващото бебе.

Лоусън щеше да съжалява, че не пожела да се вслуша в думите му.

Алекс се отклони от магистралата при Кинрос. Прекоси спокойното градче и се насочи към Лох Левън. Когато Карен Пири неволно спомена, че Лоусън е отишъл на риболов, тя произнесе думата „Лох“, преди да успее да се спре. А на територията на Файф имаше само едно езеро, което представляваше интерес за сериозните рибари. Алекс непрестанно обмисляше внезапно обзелото го прозрение. Тъй като дълбоко в себе си беше убеден, че никой от тях четиримата не е убил Роузи, и защото не можеше да си представи как тя би тръгнала сама в онази виелица, за да стане лесна плячка на някакъв непознат, той винаги бе вярвал, че е била убита от тайнствения си приятел. От друга страна, ако човек има намерение да прелъсти някое момиче, не би го отвел в гараж или барака. Съвсем естествено би било да го покани в жилището си. И тук се намесваше една случайна реплика, подхвърлена тази сутрин по време на общия разговор. Тогава немислимото за миг се превърна в единствено възможното обяснение.