Вал Макдърмид - Далечно ехо

Пусна в тигана парче сланина, изчака да зацвърчи и да стане прозрачно, после сложи и картофите. Разбърка ги и когато започнаха да се запържват, сложи в тигана и двете пъстърви и доля малко лимонов сок. Познатото съскане и цвърчене повдигна настроението му — това беше мирисът на очакваното удоволствие. Когато яденето беше готово, го изсипа в една чиния и се разположи на масата, за да се наслади на вечерята. Беше разчел времето с точност до минута. Познатата встъпителна мелодия от сериала „Семейство Арчър“ се разнесе от радиото в момента, в който ножът му се плъзна под хрупкавата кафеникава кожица на първата пъстърва.

Беше преполовил вечерята си, когато го смути неочакван шум — звук от затваряне на автомобилна врата. Радиото бе заглушило шума от мотора на приближаващата кола, но хлопването на вратата беше достатъчно силно, за да надделее над разказите за живота на обикновените хора в провинцията. За миг Лоусън замръзна на мястото си, после посегна към радиото, спря го и наостри уши, за да долови и най-слабия звук отвън. Много предпазливо той дръпна едва забележимо перденцето встрани. От другата страна на портата, която водеше към нивите, се очертаваше силуетът на кола. Комби, не много голяма — Лоусън си каза, че може да е голф; опел астра или форд фокус, нещо от този род. Не можеше да прецени по-точно в тъмното. Огледа пространството между портата и караваната. Не забеляза никакво движение.

Почукването на вратата накара сърцето му да подскочи. Кой, по дяволите, можеше да е това? Доколкото му беше известно, единствените хора, които знаеха с абсолютна точност къде точно ловеше риба, бяха фермерът и жена му. Никога не беше водил тук колеги или приятели. Когато се събираха, за да ходят заедно на риболов, той тръгваше оттук с лодка и се срещаше с тях на друго място на брега — дотолкова държеше на усамотението си тук.

— Момент! — подвикна той, стана и тръгна към вратата. Спря само за миг, за да скрие в дланта си острия като бръснач нож, с който чистеше рибата. Не бяха малко престъпниците, които биха могли да пожелаят да си разчистят сметките с него, но Лоусън нямаше намерение да го сварят неподготвен. Подпря вратата отзад с единия си крак и я открехна леко.

В светлината, която заструи по стълбите през отвора, стоеше Греъм Макфадън. Лоусън не можа да го познае веднага. Беше отслабнал, откакто го видя за последен път. Очите му горяха трескаво над хлътналите страни, косата му беше мазна и сплъстена.

— Какво търсите тук, да му се не види? — попита Лоусън.

— Трябва да поговорим. Казаха ми, че сте си взели два дни отпуск, и предположих, че сте тук — Макфадън говореше с делови тон, като че ли нямаше нищо необичайно в това един обикновен гражданин да се появи по това време пред караваната на заместник-началника на полицията.

— Как, по дяволите, успяхте да ме намерите тук? — попита Лоусън. Безпокойството го правеше агресивен.

Макфадън сви рамене.

— В наши дни човек може да се добере до всякакви сведения. При последното си повишение сте дали интервю пред „Файф Рекърд“ — има го на техния уебсайт. Там казвате, че обичате риболова, и че ходите за риба на някакво място край Лох Левън. Няма много пътища, които да водят до самия бряг. Просто пообиколих езерото, докато намерих къде е паркирана колата ви.

Нещо в поведението му накара Лоусън да изтръпне.

— Така не се прави — каза той. — Ако искате да ме видите по работа, елате в кабинета ми да поговорим.

Макфадън отвърна раздразнено:

— Става дума за нещо важно, няма за кога да чакам, а не мога да го кажа на друг. Нали ви е ясно в какво положение се намирам? Трябва да разговарям с вас. Затова съм тук и не виждам защо да не ме изслушате. Трябва да ме изслушате, защото само аз мога да ви помогна.

Лоусън понечи да затвори вратата, но Макфадън протегна ръка и я натисна в обратната посока.

— Ако не ме пуснете, ще стоя отвън и ще крещя — каза той.

Говореше спокойно, но на лицето му се бе изписала непреклонна решимост.

Лоусън прецени шансовете си — Макфадън като че ли не беше готов да упражни насилие, но в това отношение човек не можеше да бъде сигурен. Но ако се случеше нещо неочаквано, Лоусън имаше ножа си. Най-добре беше да го пусне вътре и да го изслуша, за да се отърве от него. Остави вратата да се отвори докрай и отстъпи, без да обръща гръб на нежелания си гост.

Макфадън го последва вътре. В смущаваща имитация на обикновен учтив разговор, той се усмихна и каза:

— Много приятно е тук — погледът му падна върху масата и той доби смутено изражение. — Прекъснал съм вечерята ви. Наистина много съжалявам.